Р Е Ш Е Н И Е№32

град Ш., 15.02.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на петнадесети януари, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Ралица Хаджииванова

2.Й. Димов

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов в. т. д. №784 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №820/11.10.2012 г. постановено по гр. д. №15/2012 г. по описа на ШРС е бил отхвърлен иска на К. „Е. – в ликвидация”, ЕИК-......... с. Р. Д., общ. Ш., представялвано от ликвидатора В. Р. З., ЕГН-**********, с правно основание чл.422 от ГПК да бъде признато по отношение на Л.К.Н., ЕГН-**********,***, че последния дължи на ищеца сумата от 3600 лв., представляващи суми за обезщетение за ползването на една клетка от склад за строителни материали, намиращ се в стопанския двор на с. Р. Д. за периода от 01.01.2008 г. до 01.02.2011 г.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца К. „Е. – в ликвидация”, който обжалва същото пред Ш.ски окръжен съд. Във въззивната жалба се сочи, че решението на ШРС е неправилно. Твърди се, че съдът неправилно и в разрез с представените по делото доказателства е приел, че ищецът не е собственик на процесния имот, а също така и че ответника не владее имота. по отношение на владението на имота намира, че е налице извънсъдебно признание направено от ответника и обективирано в изпратено до ищеца уведомително писмо от 31.01.2011 г., съгласно текста на което следва да се приеме, че ответника признава, че ползва имота. Що се касае до собствеността върху вещта твърди, че страната не оспорва това обстоятелство, а от друга страна, че това се установява на първо място от представен по делото протокол от 24.11.1995 г., както и от свидетелските показания депозирани от свидетелите на ответника. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение, както и да бъде постановено друго такова, с което да се уважи напълно заведения иск по чл.422 от ГПК. Моли да бъдат присъдени и направените съдебни и деловодни разноски за двете инстанции.

Ответника депозира писмен отговор в законовия срок. В него се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Твърди се, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Излага становище, че не е доказано твърдението на ищеца, че е собственик на процесната вещ. Също така твърди, че заключението в мотивите на първоинстанционния съд, че вещта не е ползвана от ответника е правилно и законосъобразно. Моли да бъдат присъдени на ответника и направените във въззивната инстанция разноски.

В съдебно заседание за въззивника се явява процесуален представител – адв. Г. В. от Ш.ска АК. Последната поддържа застъпеното във виъззивната жалба становище. Излага, че по смисъла на §1 от ДР на отменения ЗК представеният протокол за разпределение на собствени на кооперацията и член кооператорите вещи се явява доказателство за собственост върху процесния недвижим имот, което не е оспорено от ответника. Процесуалният представител на въззиваемия поддържа становището си от отговора на исковата молба и сочи, че ищеца не е доказал, че е собственик на процесния недвижим имот и че ответника ползва същия. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество депозиравана въззивна жалба е неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното: На 03.11.2011 г. пред Ш.ския районен съд под №3983/2011 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от К. „Е. – в ликвидация”, ЕИК-......... с. Р. Д. против Л.К.Н., ЕГН-**********. В заявлението се излага, че длъжника ползва едно помещение от стопанска срада, намираща се в стопанския двор на с. Р. Д. собственост на кооперацията в ликвидация за периода от 01.01.2008 г. до 31.12.2010 г. без да има сключен договор. Поради това претендира обезщетение за периода в размер на общо сумата от 3600 лв. или по 100 лв. месечно. Съдът е издал исканата заповед под №2441/2011 г. по посоченото гражданско дело и е осъдил длъжника за претендираната сума. На 24.11.2011 г. от страна на длъжника е депозирано възражение с правно основание чл.414 от ГПК. Вследствие на възражението и по искова молба на заявителя е заведено на 04.01.2012 г. исково производство – гр. д. №15/2012 г. по описа на ШРС., с правно основание чл.422 от ГПК, като се претендира постановяването на установително решение, че ответника дължи на ищеца претендираната сума.

Ангажираните доказателства в производството установяват следната фактическа обстановка: ответникът Л.К.Н. е ползвал една от осем клетки в навес обозначаван в документацията на кооперацията в ликвидация като склад за строителни материали. От данните по делото – свидетелските показания на свидетелят С. Д. С. се установява, че навесът е частично склад – т.е. с външни стени, частично навес – т.е. без външни стени. Според посочения свидетел частта, представляваща навес до началото на 2011 г. била ползвана от ответника и лицата Й. З. и С. Я.., но не може да посочи каква точно част от навеса е ползвана от ищеца. Същевременно сочи, че посочената постройка наполовина е собственост на кооперацията, но не уточнява чия собственост е останалата половина. Освен свидетелят на ищеца – С. С., който е племенник на ликвидатора на кооперацията, по делото са разпитани още двама свидетели, но на ответника – бащата на ответника К. Н. С. и С. К. С.ев. Последните двама сочат, че всъщност навеса е ползван от свидетелят К. Н. С., тъй като той имал животни – 20-30 овце, магаре и т.н. Ответникът нямал животни и макар да извършвал фактическите действия по пренасянето на слама и складирането и под навеса, всъщност той правел това за сметка на баща си, чиято собственост била сламата и за нуждите от храна на животните, на който, се складирала посочената слама.

В мотивите си първоинстанционния съд е приел, че се установява, че площта на навеса не се използва от ответника, а от неговия баща. Ето защо, счита, че тази предпоставка за ангажиране на отговорността на ответника - да е ползвал имота, не е доказана, като това е едното от двете основания да отхвърли искът.

След като взе предвид направените във въззивната жалба възражения, а именно, че по делото има депозирано от ответника уведомително писмо, което по характера си представлява извънсъдебно признание за обстоятелството, че ответника ползва процесния имот, съдът счете, че ответника действително е ползвал имота.

На л.37 от делото е представено копие от уведомително писмо подписано от ответника и третото за спора лице – Й. И. които сочат, че ползват имота, но в части, на които имат право съобразно квотите си на член кооператори. Това писмо следва да се цени като извънсъдебно признание. Последното не е оспорено от ответника и не може да бъде изключено от доказателствения материал, а следва да се цени наравно с останалите доказателства – чл.175 от ГПК, както и §57, ІІ, т.4 от „Българско гражданско процесуално право”, Ж. С. и екип, 9-то издание, 2012 г. Вземайки предвид посоченото уведомително писмо съдът намира, че то, както и свидетелските показания на свидетелят на ищеца С. С. отразяват действителността – т.е. следва да се приеме, че действително ответника е ползвал някаква част от процесния недвижим имот.

По другия релевантен въпрос – чия е собствеността върху процесния склад за строителни материали, съдът намери, че не е установено, че тя е на ищеца. Във въззивната жалба се сочи, че никъде ответника не е оспорил собствеността върху вещта, както и че с оглед на показанията на свидетелите се установява, че те не оспорват собствеността на кооперацията върху склада за строителни материали. Тези твърдения обаче не почиват на действителността. На първо място още в отговора на исковата молба ответника оспорва собствеността на кооперацията върху склада. В отговора е записано в абзац 4-ти, изр. 1-во: „Ищецът ... твърди ..., че притежава сграда – склад за строителни материали ...” след като в същия абзац изброява и други твърдения от исковата молба в разположен отдолу абзац от две изречения пише: „Оспорвам изцяло предявения иск. Всички направени в исковата молба твърдения са неверни.” С оглед на това съдът намира, че ответника е оспорил твърдението на ищеца за собственост върху процесния склад. Освен това в изготвения от първоинстанционния съд доклад – л.44, съдебно заседание от 07.05.2012 г. съдът е указал на ищеца, че в негова доказателствена тежест е да установи, че е собственик на склада.

Представител на ищеца сочи, че е доказано, че ищеца е собственик на процесния склад, като основава правото на собственост с протокол от 24.11.1995 г. и сочи, че съобразно §1 от ДР на ЗК посочения протокол е надлежно доказателство за собственост. Съдът не споделя това становище. Представеният протокол, представлява спогодба между членкооператорите за поделяне на ползването на имущество на кооперацията между кооперацията и напускащи я членкооператори, които създават сдружение. Практически последния документ не установява собственост. Действително нормата на §1, ал.2 от ДР на ЗК (отм.), която съществува в подобен вид и в нормата на §1, ал.3 от ДР на ЗК предвижда един много либерален режим на установяване на собствеността на имуществото на кооперациите, но смисъла на тази норма е да се улеснят кооперативните сдружения да установят наличието на собственост придобита преди 1989 г., когато не е имало надеждна документална отчетност и когато не са издавани нотариални актове. В този текст е изрично записано, че това става с нотариални актове, протоколи, балансови отчети, разписки за платени данъци, такси, застраховки и т.н. Целта е била максимално да се улесни доказването на собствеността при условията на недостатъчна отчетност, както и с оглед риска от загубване и унищожаване на документи. Именно поради това обаче кооперацията, която се опитва да докаже правата си по подобен начин следва да представи цялата документация, с която разполага по отношение на имота, като съдът преценява основателността на подобен установителен иск с оглед на всички доказателства. В настоящия случай, доколкото подобен протокол представлява един частен документ, който не е подкрепен с никакво друго доказателство не може да установи собствеността на кооперацията върху сградата.

Твърдението на въззивника, че това се установява от свидетелите разпитани по делото, които не оспорват, че кооперацията е собственик, съдът счита, че единствения вариант да се доказва собственост чрез свидетели е да се установи факта на придобивна давност – т.е. наличие на продължило 10 години, необезпокоявано давностно владение – подобни обстоятелства обаче не са били установявани от свидетелите по делото.

От друга страна и в посочения по делото протокол и от свидетелските показания на С. С. се установява, че кооперацията е получила ползването на половината от процесната сграда, като няма никакви данни коя конкретно част и дали точно тази част ответника е ползвал. Това също води до недоказаност на претенцията по делото.

Доколкото претенцията на ищеца се покрива с претенция по смисъла на чл.59 от ЗЗД, то за да се ангажира отговорността на ответника, както и по-горе бе посочено следва да се установи, че ищеца е собственик на процесния имот и ответника ползва неправомерно (без правно основание) същия. С оглед обстоятелството, че ищеца не доказа, че е собственик на процесния имот, то следва да се приеме, че първоинстанционния съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.

С оглед направената претенция от страна на въззимаемия за присъждане на сторените от него разноски за виззивната инстанция, то въззивника следва да бъде осъден да му заплати сумата от 350 лв.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №820/11.10.2012 г. постановено по гр. д. №15/2012 г. по описа на ШРС в обжалвана част.

Необжалвана част на решението е влязла в законна сила.

ОСЪЖДА К. „Е. – в ликвидация”, ЕИК-......... с. Р. Д., общ. Ш., представялвано от ликвидатора В. Р. З., ЕГН-********** да заплати на Л.К.Н., ЕГН-**********,*** сумата от 350 (триста и петдесет) лева, разноски за виззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.