Р Е Ш Е Н И Е№137

град Ш., 14.06.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четиринадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Ралица ХаджиИ.а

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов, с участието на секретаря П. П. в. гр. д. №205 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №92/06.02.2013 г. постановено по гр. д. №3030/2012 г. по описа на Р. съд – Ш. (ШРС) е бил осъден Х.Д.Х., ЕГН-**********,***, с посочен във въззивната жалба съдебен адрес – гр. В., ул. „И. Д.” №31, ет.1, ап.3 – адв. Е.Б. да заплати на М.М.М., ЕГН-********** ***, със съдебен адрес – гр. Ш., ул. „С.” №68, ап.4 – адв. И.К. от ШАК сумата от 1321.82 лв., от които 1260 лв., представляващи обезщетение за причинени имуществени вреди, настъпили вследствие неправомерно разпореждане от страна на ответника с вещ на ищеца – продажба на метална цистерна с вместимост 3000 литра на основание чл.45, ал.1 от ЗЗД и 61.82 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата дължима за периода от 14.03.2012 г. до 05.09.2012 г. на основание чл.86 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. Съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца и сумата от 435.20 лв., представляваща направените по делото разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответника - Х.Д.Х., ЕГН-**********. Последният подал въззивна жалба, в която сочи, че не е доволен от постановеното решение, счита го за неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Намира, че съдът неправилно е квалифицирал предявената претенция като претенция за непозволено увреждане с правно основание чл.45 от ЗЗД. Не сочи правилната според него правна квалификация, но намира, че това е основание за отмяна на решението на първоинстанционния съд. Сочи, че съдът неправилно е крведитирал свидетелските показания на свидетелят И. И., който е придобил цистерната през 1992 г. от отпадъци, а същевременно на експерта е бил зададен въпрос целящ установяване на стойността върху подобна цистерна произведена през периода от 1992 г до 1996 г. По този начин не можела да се установи реалната цена на имуществото, което следвало да се обезщети в рамките на претенцията. Намира, че по този начин съдът не е изяснил релевантни за спора факти и е допуснал съществено процесуално нарушение. По същество се оспорва преценката на първоинстанционния съд относно това на кои свидетелски показания да даде вяра във връзка с относими към предмета на спора факти и обстоятелства. Не сочи с какво това би следвало да промени преценката на съда и какви обстоятелства е следвало да приеме за доказани съдът, но моли да бъде отменено постановеното от първоинстанционния съд решение и да бъде постановено друго, с което по същество се отхвърля иска на ищеца. Моли да му бъдат присъдени и сторените по делото разноски.

Подаден е и отговор на въззивната жалба от представител на ответника, в който се сочи, че първоинстанционният съд е дал правилна квалификация на заведения пред него иск. Намира, че непоследователността на свидетелските показания, на които са основава ответника в жалбата си се дължи на значимия период от време изминал от времето на придобиване на процесната вещ. Намира обаче, че процесуалното поведение на ответника не е последователно. Твърди, че той първоначално заел становище, че се касае за две различни вещи, което в рамките на производството не се установява. Сочи, че по категоричен начин свидетелите и другите доказателства установяват кой е бил собственик на вещта, както и нейните основни характеристики. Намира, че искът е доказан в своето основание и размер и първоинстанционният съд е постановил едно правилно и обосновано решение. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, да бъде оставена в сила първоинстанционното решение, както и да бъдат присъдени на въззиваемия сторените от него във въззивното производство разноски.

В съдебното заседание за въззивника се явява адв. Б., която изалага основанията наведени в подадената въззивна жалба. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение и да се отхвърли иска. Моли да бъдат присъдени и направените по делото разноски. За въззиваемия са явява адв. К.. Последния сочи, че въззивната жалба е необоснована и следва да бъде отхвърлена. Придържа се към аргументите изложени в отговора на жалбата. Моли да бъде оставено в сила първоинстанционното решение, както и да бъдат присъдени сторените от страната разноски.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното от фактическа и правна страна: Предмет на разглеждане в настоящото производство е иск с правно основание чл.45 от ЗЗД – за осъждане на ответника с оглед неправомерното юридическо разпореждане с движима вещ - метална цистерна с обем от 3 куб. м. (3000 куб. дм. – 3000 л.) – предаването и като вторична суровина, след неправомерното фактическо разпореждане с нея – нарязването и на скрап, както и акцесорен иск за мораторна лихва върху главницата за периода от датата на увреждането до датата на завеждане на исковата молба. За да може да се ангажира отговорността на едно лице по посочения законов текст следва да се установят няколко обективни и субективни елемента на деянието. Следва да е налице виновно, противоправно поведение на ответника, с което да са причинени вреди на ищеца, като между поведението на ответника и настъпилите вреди следва да има причинна връзка. Направеното от страна на въззивника възражение, че първоинстанционният съд не е квалифицирал правилно иска е неоснователно. Видно е, че с оглед описаната в исковата молба фактическа обстановка става въпрос именно за неправомерно разпореждане с чужда движима вещ, вследствие на което са настъпили вреди за собственика на вещта. При квалификацията на иска съдът се ръководи не от доказателствата, които се събират в рамките на производството, а единствено от твърденията в исковата молба. В исковата молба се твърди именно посоченото - че ответника се е разпоредил с чужда движима вещ, като по този начин патримониума на ищеца е увреден със стойността на вещта. В посочените твърдения се съдържат всички изискуеми реквизити, които закона предполага да се съдържат в търсенето на отговорност за непозволено увреждане. В него на първо място се съдържа твърдението за противоправност на поведението. За да е налице твърдението за противоправност, достатъчно е да се твърди от страна на ищеца, че са нарушени негови субективни права. Няма нормативен акт действащ в Република Б. по силата на който фактическото или юридическо разпореждане с чужда вещ, без съгласието на собственика да е разрешено. Поради възраженията в тази насока от страна на жалбоподателят, отправени във въззивната жалба, че в исковата молба не е посочено изрично в какво се заключава противоправността, т.е. кои норми на правото са нарушени, или пък, че такава не е доказана, съдът намира, че подобно изискване – за изрично упоменаване на кои норми нарушават действията на деликта не присъства, нито в закона, нито се споделя от съдебната практика. От друга страна според основните принципи на нашето право – чл.17, ал.3 от Конституцията на република Б. частната собственост е неприкосновена. Съдът приема, че е достатъчно твърдението, че някой се е разпоредил с чужда вещ без негово съгласие, за да се приеме, че е налице твърдение за противоправност в ИМ. Това, че не е нужно да се сочи законов текст, който делинквента нарушава с поведението си при деликта се илюстрира и от застъпеното в практиката и теорията виждане, че противоправно може да е поведение, което накърнява „добрите нрави” – стр.22 на „Деликтната отговорност”, проф. Д-р С. Т., изд. „С. 2009 г.

В рамките на производството с оглед събраните доказателства се установи, че искът е основателен. Както бе посочено по-горе пред правилното провеждане на иска за отговорност поради непозволено увреждане по реда на чл.45, ал.1 от ЗЗД следва да се установи противоправност на деянието, виновното му извършване вредоносен резултат и причинна връзка между поведението на делинквента и вредоносния резултат. С оглед на спецификите на казуса и доколкото е налице спор между страните за това следва да се установи също така собствеността върху вещта, за която всяка от страните по делото твърди, че тя е собственик.

От фактическа страна по делото с най-голяма отношение към правния спор са свидетелските показания на разпитаните петима свидетели, двама за ищеца и трима за ответника, представения отчетен документ, издаден от търговеца закупил отпадъчния метал от ответника, както и приетите експертизи – съдебно – оценителна относно стойността на вещта и Съдебно-счетоводна по отношение на размера на дължимите мораторни лихви. В производството не са представени писмени доказателства относно собствеността на движимата вещ. За това обстоятелство от първостепенно по спора значение съдът прие следното: Собственик на процесната вещ е именно ищеца: М.М.М.. За това сочат водените от ищеца двама свидетели И. С. И. и М. Х. А. Всъщност най-голяма тежест от разпитаните свидетели имат показанията на свидетелят И., тъй като той дава най-пълни и последователни обяснения. Последният сочи, че той е бил собственик на процесната вещ, като я е придобил през 1992 г. сочената вещ му трябвала за извършваната от него стопанска дейност – отглеждал 10 000 пилета в стопански двор и цистерната му била необходима, за да докарва меласа за пилетата. С негово съгласие впоследствие цистерната била предоставена за ползване на Р.Е., който в тази период от време след 1992 г. работел първо в кооперативното стопанство наследник на ТКЗС, което в последствие преустановило дейност, а после при ответника Х.Д.Х., за да съхранява там гориво. Ответника също извършвал стопанска дейност и ползвал част от стопанския двор Свидетелят И. сочи, че имал конфликт с ответника Х. по повод на това, че веднъж през 1995 -1996 г., след като ползвал негови коне без негово съгласие се скарали. Тогава той преместил цистерната, от до тогава заеманото от нея място в стопанския двор – в близост до сградата, която ползвал ответника и я поставил в друга част на двора в близост до сграда, в която той отглеждал пилетата си. В периода 1998 г.- 1999 г. свидетелят И. преустановил дейността си по отглеждане на пилета в стопанския двор. Съобразно с това той решил да унищожи инвентара си за стопанска дейност, да го нареже за скрап и предаде за вторична суровина. В това отношение цистерната била една от вещите, които искал да нареже. Преди това той попитал ищеца М.М. дали желае да ползва цистерната. Последният заявил, че желае и има готовност да я закупи. Ето защо през 1999 г. или 2000 г. след като нарязал и предал за скрап друг свой инвентар той не направил същото с цистерната, а я продал на ищеца. Свидетелят И. еднозначно сочи, че закупената от него цистерна е била закупена на старо с намерение да я товари на камион „ГАЗ – 53”, за да я ползва за развиваната от него дейност и била с вместимост от 3000 л. – 3 куб. м. Твърди, че ищеца я е ползвал за да съхранява в нея бензин. Сочи, че до 2008 г. е посещавал стопанския двор и цистерната била на място и се ползвала от ищеца М..

Показанията на свидетелят И. напълно се покриват и потвърждават от показанията дадени от втория свидетел М. Х. А. Последният сочи, че е работил за свидетелят И. за периода от 1995 г., докато той приключил с дейността по отглеждане на пилета (1998 – 1999 г.). сочи, че когато започнал работа при свидетеля И. цистерната била вече в стопанския двор. Твърди, че последният е бил собственик на вещта. Тя се ползвала за съхраняване на гориво, от което той виждал за последно да точи гориво Е., който бил тракторист при М. (ищеца). Знаел, че свидетелят И. при приключване на дейността си в стопанския двор по отглеждане на пилета нарязал останалия си инвентар и го предал за отпадъци, но цистерната знаел, че свидетеля И. е дал цистерната на М. (ищеца).

Свидетелите на ответника установяват друга фактическа обстановка: Последните сочат, че цистерната не е собственост на М.. Твърдят, че тя е собственост Х.Д.Х.. Първият свидетел за ответника – С. Н. С. сочи, че цистерната била собственост първоначално на И. Б., който считано от 1994 г. развивал съвместно стопанска дейност с ответника Х.. Четири или пет години след това И. Б. прекратил дейността си с ответника и му представил притежавания от него инвентар, включително и цистерната. Свидетелят твърди, че тя е била дарена на ответника от И. Б.. При уточняващ въпрос сочи, че може да не е била дарена вещта, но И. Б. я оставил на ответника, за да я ползва. Без да конкретизира кога точно сочи, че цистерната била предадена от ответника на ищеца, за да я ползва последния. Сочи, че това станало със съдействието на Е. и А., които работили там. Цистерната била преместена на 100 м. в стопанския двор, за да може М. да я ползва. Описва цистерната като обла и посочва вместимост около 3 тона. Свидетелят Г. Д. И. сочи, че е работил при И. Б. за периода от пролетта на 1996 г. до 1997 г., като работил като заварчик. Твърди, че цистерната била с вместимост 3 тона и в нея се съхранявала нафта. Знаел, че е на И. Б.. Сочи, че не знае да е местена след като е прекратил работата си в стопанския двор през 1997 г. Третият свидетел на ответника А. Х. Ч. в началото на показанията си сочи, че цистерната е собственост на ответника. Твърди, че е придобита от Х.Д.Х. от „неговия шеф”, чиито имена не му били известни. Впоследствие сочи, че цистерната е собственост на фирмата, на която ответника е бил управител. Същевременно сочи, че не е запознат с документ по силата на който е прехвърлена собствеността. Сочи, че ответника е предоставил ползването на цистерната на ищеца без да конкретизира кога.

Съдът приема за доказано обстоятелството, че ищеца М.М. е собственик на процесната цистерна, а не ответника Х.Д.Х.. Това е най-вече поради пълнотата, изчерпателността и голямата степен на достоверност на показанията на свидетелят И., които са правдоподобни вътрешно непротиворечиви и се подкрепят напълно от другия ищцов свидетел – М. А. От друга страна следва да се подчертае, че свидетелят И. е лично незаинтересован от изхода на делото и показанията му следва да се приемат като на непредубеден свидетел. Свидетелите на ответника дават показания, които или са вътрешно противоречиви, не изграждат цялостна картина относно релевантни за спора обстоятелства или могат да бъдат подложени на съмнение поради други причини. Например свидетеля Ч. се затруднява да конкретизира кой в крайна сметка е собственик на вещта – дали това е ответника Х. или притежавания от него търговец. Това е съществено обстоятелство, което не е уточнено. Практически нито един от свидетелите на ответника не уточнява как и кога последният придобива собствеността върху цистерната. Твърдят, че знаели, че тя е собственост на ответника, но как е преминала собствеността имало ли е разплащане или физически предаване извършено пред тях това не става ясно. Напротив от друга страна свидетелят И. И. макар да сочи, че не си спомня за колко е продал цистерната сочи, че тя е била обект на покупко-продажба и той я е продал на М.. Свидетелите на ответника не установяват подобно обстоятелство в полза на ответника. Няма данни как последният е придобил цистерната. Възражението на ответника в отговора на исковата молба, че тя е придобита в следствие на дарение от страна на трето по спора лице е несъстоятелно. Подобна сделка би била нищожна с оглед изискванията на закона за форма за действителност на договора за дарение на движима вещ, който съобразно чл.225, ал.2 от ЗЗД следва да е сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите или дарението да е учредено чрез предаване. Такъв договор по делото не е представен. От друга страна никой от свидетелите не установява акта на предаването. Ето защо не е доказано правото на собственост възникнало за ответника в следствие на сключен договор за дарение. В тази светлина свидетелските показания на свидетеля Слави С. са неправдоподобни, като същия твърди, че цистерната била дарена пред него. Всъщност той се поправя, че може да не е дарена, а просто предоставена за ползване. Това са две взаимоизключващи се тези, които имат различни правни последствия. Явно е, че вещта на е била дарена на Х. от лицето И. Б., поради липсата на договор в съответна форма, както и на доказан акт на физическо предаване на вещта. Същевременно твърдението на свидетеля С. че е била предоставена за ползване поставя ответника Х. в светлината на прост държател на вещта от името на собственика Б., което пък е препятствие за последния да придобие вещта вследствие на давностно владение, освен ако не докаже, че е демонстрирал на собственика, че владее вещта като своя със съответното намерение. Това е следвало да достигне до съзнанието на Б.. Доказателства в тази насока всъщност не са били ангажирани и ако в пълнота се кредитират показанията на свидетелят С. следва да се приеме, че ответника Х. не е можел да стане собственик на вещта по давностно владение, тъй като е бил прост неин държател.

С оглед на изложеното до тук съдът не кредитира свидетелските показания на ответниковите свидетели, като е напълно съгласен със заключението на първоинстанционния съд, че те са непоследователни и противоречиви. В крайна сметка те не се подкрепят от друго доказателство извън самите показания, не се отличават с вътрешна последователност и логика и не са в съответствие с твърденията на ответника в исковата му молба. Всъщност основанията за това, че ответника е собственик на вещта, посочени в отговора на исковата молба са две – че я е придобил чрез дарение или че я е придобил по силата на давностно владение. Както бе посочено по-горе дарение не е имало, тъй като не са изпълнени изискванията на чл.225, ал.2 от ЗЗД. Твърдението, че ответника е собственик може да се обоснове само ако се докаже, че той я е придобил вследствие на давностно владение, - т.е. в полза на ответника е изтекъл период, в който той необезпокояван е упражнявал фактическа власт върху вещта. Такива данни по делото няма за период преди 2008 г., когато ищеца М.М. е изоставил вещта. Практически в тази светлина следва да се изключат показанията на свидетелят Г. И., който е работил в стопанския двор за ответника само за периода от 1996 г. до 1997 г. Заключението за изтекла придобивна давност съдът следва да направи въз основа на свидетелските показания на другите двама свидетели на ответника. Практически подобно владение е било невъзможно да бъде установено върху вещта по-рано от 2000 г., по логиката на показанията на тримата ответникови свидетели, тъй като лицето И. Б. е развивало стопанска дейност в стопанския двор до 2000 г., за което сочат тези свидетели, а вещта е била негова собственост и няма данни той да я е прехвърлил на ответника. Същевременно ако изключим свидетелят Г. И., като ненадежден свидетел, който да установява владение на вещта в полза на ответника след 2000 г., тъй като вече не е работил към търговеца на ответника и няма преки наблюдения относно това какво е ставало в стопанския двор след прекратяването на отношенията си с ответника като работодател през 1997 г., то остават другите двама свидетели на ответника. Последните обаче не установяват нито начален момент на владението, нито краен такъв, не установяват дали същото е било непрекъснато и несмущавано за този период от време. Това са съществените елементи при установяване на давностно владение. Доколкото те липсват и не са ясно посочени от свидетелите не може да се установи възникване право на собственост в полза на ответника. Това се коментира отделно от обстоятелството, че съдът счита свидетелските показания на свидетелите на ответника за непълни и вътрешно противоречиви и без подкрепа от други доказателства последните не могат да бъдат кредитирани. Съдът кредитира показанията на ищцовите свидетели и приема за установено, че ищеца е придобил собствеността върху вещта на годно правно основание – покупко-продажба. Като собственик той е и процесуално и материално легитимиран да води настоящия иск.

С оглед предмета на доказване и факта, че ищецът е собственик на процесната вещ, а ответника се е разпоредил неправомерно с нея, то следва да се приеме, че е установено наличието на противоправността, тъй като общ принцип на правото, изведен от КРБ е, че частната собственост е неприкосновена – чл.37, ал.3. Деянието е извършено виновно, тъй като вината съобразно с нормата на чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага. Т.е. вина не е необходимо да се докаже от ищеца, а ответника е този, който следва да установи, че има обстоятелства, които го оневиняват, т.е. изключват вината му. Доколкото не са представени доказателства в тази насока е несъстоятелно възражението на ответника, че не е доказана вината му. Вината при деликтната отговорност се предполага и не подлежи на доказаване от ищеца. Налице е и наличието на вреда, тъй като ищеца собственик е бил увреден със стойността на вещта излязла от неговия патримониум. Спорът, формиран от възражение на ответника, относно реалната стойност на нанесената вреда, всъщност не е във връзка с основателността на иска, а касае единствено неговият размер. Очевидна и доказана е като съществен елемент на деликтната отговорност и причинно следствената връзка, която свързва неправомерното поведение на ответника с настъпването на вредоносния резултат. Неправомерното фактическо (нарязването на цистерната за скрап) и юридическо (продажбата на получения суровинен отпадък) разпореждане с чужда вещ, извършено от ответника е довело до вреди в патримониума на ищеца, изразили се в обедняване със стойността на вещта.

По делото като доказателство е приет бланков документ, отразяващ предаването на отпадъка на фирма за търговия с метални отпадъци от „Е. – метал” ООД, гр. Ш. с дата от 14.03.2012 г., който установява предаването от страна ответника на 1420 кг метален отпадък. Извън бланката, отдолу е направено вписване от представител на тъгровеца, че отпадъкът е от 1 бр. ремарке – тракторно и 1 бр. цистрена. Подобно вписване извършено от трето по спора лице не се кредитира от съдът като носител на обективна информация. Видно е, че вписването не е част от съдържанието на бланката, която се съставя в отговор на нормативни изисквания за контрол на дейността по предаване и изкупуване на метални отпадъци. Освен това вписването е направено в неустановен момент след издаване на документа, доколкото е видно, че по делото на л.21 е представено копие от бланката, а вписването на допълнителните обстоятелства е със син химикал, т.е. безспорно е, че това вписване е извършено не при предаването на отпадъчния материал, а по-късно в неустановен момент. От друга страна третото лице - собственика на търговеца – изкупвач установява произхода на предадения отпадък, което от една страна не е в компетенциите му, а от друга неясно е защо е необходимо с оглед дейността да бъдат удостоверени подобни обстоятелства, а също и как е станало ясно това, след като отпадъка от цистерната е бил предаден на скрап. Всъщност упоменаването на подобни обстоятелства обслужва единствено една от защитните тези на ответника в отговора, а именно, че нарязаната от него цистерна е друга, по-малка, а не цистерната, собственост на ищеца. Тези обстоятелства обаче се оборват също и от свидетелите на ответника, като поне двама от тях пред съдът сочат, че друга цистерна не е имало в стопанския двор и че всъщност процесната цистерна е с въведения от исконвата молба обем. Това като цяло говори за непоследователност при изграждане на защитата на ответника, която може да проличи в различните понякога взаимоизключващи се твърдения в отговора на ИМ. Като частно волеизявление, упоменаването от какви вещи е отпадъчния материал, няма материална доказателствена сила и с оглед изложените по-горе съображения не се кредитира от съда.

По делото е приета експертиза, която установява реалната стойност на цистерната като отпадъчен материал и като функционираща вещ с оглед предназначението и. Съдът напълно кредитира заключенията и. Не са основателни възраженията на жалбоподателят, които сочат, че експертизата неправилно е оценила вещта като произведена в периода от 1992 – 1996 г. и това води до неправилна преценка, тъй като по показанията на свидетелите тя през 1992 г. е била придобита като отпадък, като това опорочавало първоинстанционното решение. От една страна в доказателствена тежест на всяка от страните е да установи благоприятните за нея факти и обстоятелства. При назначаването на експертизата съдът не е имал данни, лежащи в представените доказателства, кога е произведена процесната вещ, ето защо разбираемо се е позовал на соченото в ИМ. Данните, че вещта не е била произведена през този период, а по-рано, са достигнали до съдът след разпита на свидетелите, т.е. след приемането на заключението по експертизата. Въпреки това, въпреки новите обстоятелства, които са станали известни и на ответника в първото по делото съдебно заседание, последният не е поискал уточняване на експертизата и събиране на данни за стойността с оглед тази промяна, въпреки че е имал такава възможност и евентуалното оценяване на вещта като по-стара (респ. по –евтина) е било в негов интерес. При наличие на процесуален инструмент да изглади това противоречие, което е в негов интерес и негова доказателствена тежест, ответника се е задоволил, вместо да допълни доказателствения материал с ново заключение във връзка с това обстоятелство, с една пасивна позиция и твърдение във въззивната жалба, че това опорочава действията на съда и решението е постановено при процесуални нарушения. Настоящият съдебен състав не споделя подобно виждане. Няма съществено процесуално нарушение в случая, а по-скоро пасивно отношение от страна на ответника при упражняване на процесуалните му права. Съдът не е отказал събиране на доказателства, а такива не са били искани. При данните от експертизата , че вещта като нарязана за скрап е на стойност от 720 лв., а като функционираща вещ е на стойност от 1260 лв. реално разликата не е чувствителна. Практически вещта е функционирала с оглед на предназначението си – цистерна за съхраняване на течности (в частния случай гориво), доколкото според данните е от неръждаем метал – въглеродна стомана, то явно е, че тя не е търпяла бързи функционални промени. Видно е, че за повече от 15 години същата е била съхранявана на открито без това да и пречи да функционира с оглед придаденото и предназначение. Последната най-вероятно би изпълнявала това предназначение още дълги години без това да се отрази сериозно на функционалността и. Това, а и пасивната позиция на ответника да попълни доказателствения материал с доказателства, които са били в негов интерес, респ. в негова доказателствена тежест и след като съдът счита, че искът е доказан напълно в своето основание карат настоящия съдебен състав да приеме, че сумата посочена от експертизата е напълно оправдана с оглед размерът на иска.

Приетата ССЕ по отношение на размера на мораторните лихви също се кредитира в пълна степен от настоящият съдебен състав.

С оглед на изложеното дотук депозираната въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, а постановеното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Следва да бъде уважена претенцията на ищеца за разноски в рамките на въззивното производство, възлизащи на 200 лв. – за адвокатско възнаграждение.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №92/06.02.2013 г. постановено по гр. д. №3030/2012 г. на ШРС, като обосновано и законосъобразно

ОСЪЖДА Х.Д.Х., ЕГН-**********,***, с посочен във въззивната жалба съдебен адрес – гр. В., ул. „И. Д.” №31, ет., ап. – адв. Е.Б. да заплати на М.М.М., ЕГН-********** ***, със съдебен адрес – гр. Ш., ул. „С.” №68, ап.4 – адв. И.К. от ШАК сумата от 200 (двеста) лева, представляващи сторените от последния разноски за водене на делото пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.