Р Е Ш Е Н И Е№150

гр. Ш., 19.06.2013 г.

Ш.ски окръжен съд, в открито заседание на двадесет и първи май две хиляди и тринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. М. Маринов

при секретаря Д. А., като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 233 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Г.С.Г. срещу решение № 169/04.03.2013 г. по гр.д. № 3819/2012 г. по описа на ШРС, с което са отхвърлени предявените от него, срещу “ Т. Б. “ ООД, гр. Ш., обективно съединени положителни установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.258 и сл. от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Жалбоподателят намира решението за необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Позовавайки се на изложеното, моли съдът да го отмени и постанови друго, с което да уважи предявените искове и му присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемият “ Т. Б. “ ООД, гр. Ш., представлявано от управителя Х. Н. Н., чрез пълномощника адв. Г. Г. от ШАК, депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и недоказана и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

Гр.д. № 3819/2012 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на жалбоподателя Г.С.Г., в която твърди, че по ч.гр.д. 3027/2012 г. по описа на ШРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по силата на която ответникът “ Т. Б. ” ООД, гр. Ш. е осъден да му заплати сумите от 10 000.00 лева - главница, 264.64 лева - мораторна лихва за периода 01.03.2012 г. - 04.09.2012 г. и 220.94 лева - мораторна лихва за периода 01.04.2012 г. - 04.09.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 05.09.2012 г. до окончателното изплащане на вземането и направените по делото разноски. Ответникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, което поражда правния му интерес от установяване на вземанията му по съдебен ред. В молбата се сочи, че на 21.07.2011 г. между ответника, в качеството му на възложител и ищеца, в качеството му на изпълнител е бил сключен договор за консултантски услуги, с предмет - предоставяне на консултантски услуги и координация, свързани с дейността на възложителя, при насрещни задължения на възложителя да предоставя необходимата информация за осъществяване на услугите, както и да заплаща ежемесечно възнаграждение на изпълнителя, в размер на 5 000.00 лева. Въпреки горното, ответникът не е предоставял на ищеца информация, съгласно предвиденото в договора, независимо от направените от последния искания и предложения за разрешаване на проблеми и спомагане ефективната дейност на възложителя. Освен това, през първите месеци от действието на договора, ответното дружество е заплащало уговореното възнаграждение, но след месец януари 2012 г. е спряло плащанията по договора. Позовавайки се на изложеното ищецът, моли съдът да постанови решение, по силата на което да признае за установено съществуването на вземанията му спрямо ответника, както следва: 10 000.00 лева - главница, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за консултантски услуги от 21.07.2011г., касателно месеците февруари и март 2012 г., 264.64 лева - обезщетение за забава за периода от 01.03.2012 г. до 04.09.2012 г. и 220.94 лева - обезщетение за забава за периода от 01.04.2012 г. до 04.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК - 05.09.2012 г. до окончателното й изплащане.

В отговора на исковата молба ответникът оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани, като твърди, че от страна на ищеца е налице неизпълнение на договора след месец декември 2012 г.. В условията на евентуалност, при положение, че съдът счете исковете за основателни, предявява възражение за прихващане със сумата от 10 000 лева, представляваща негово насрещно вземане срещу ищеца за взета от последния, в качеството му на управител на дружеството, и неотчетена сума за служебен аванс, изтеглена от касата срещу подписването на РКО № 643/01.11.2010 г..

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл. І от ЗЗД, вр. чл. 258 и сл. от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, и ги е отхвърлил изцяло, като неоснователни и недоказани, и е осъдил ищецът да заплати на ответника 650.00 лева – деловодни разноски. Решението се обжалва изцяло от ищеца.

При извършена проверка по чл.269 от ГПК, съдът констатира, че атакуваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Касателно правния спор, от събраните по делото доказателства преценени поотделно и в съвкупност, се установи, че, въз основа на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 05.09.2012 г., по ч.гр.д. № 3027/2012 г. по описа на ШРС, в полза на жалбоподателя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1790/10.09.2012 г., с която въззиваемият е осъден да му заплати сумите от 10 000.00 лева - главница, представляваща неизплатено възнаграждение по договор за консултантски услуги от 21.07.2011 г., за месеците февруари и март 2012 г., 264.64 лева - обезщетение за забава за периода от 01.03.2012 г. до 04.09.2012 г. и 220.94 лева - обезщетение за забава за периода от 01.04.2012 г. до 04.09.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 05.09.2012 г. до окончателното й изплащане и 209.75 лева - деловодни разноски. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу заповедта за изпълнение, в което твърди, че от присъдената сума следва да бъдат приспаднати задължителните осигурителни вноски за сметка на лицето, както и дължимия данък по ЗДДФЛ. С оглед на горното, с разпореждане от 28.09.2012 г. заповедният съд е указал на заявителя да предяви вземанията си по съдебен ред, което същият е сторил в срока по чл.415, ал.1 от ГПК, по гр.д. № 3027/2012 г. по описа на ШРС.

В съответствие с изложеното, въззивният съд приема, че исковете - предмет на разглеждане, имащи за правна квалификация чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл. І от ЗЗД, вр. чл.266 от ЗЗД – за главницата и чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.79, ал.1, предл. І от ЗЗД, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД – за лихвите за забава, са допустими.

Що се отнася до това, че посочената правна квалификация на исковете не съответства текстово на възприетата от ШРС, намира, че това не се отразява на валидността на обжалваното решение, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените искови претенции, след събиране и обсъждане на всички относими факти и доказателства.

По съществото на спора, от събраните по делото доказателства, преценени по отделно и в съвкупност, се установи следното: На 21.07.2011 г. между страните е сключен договор за консултантски услуги, по силата на който въззиваемият, в качеството му на възложител е възложил на жалбоподателя, а последният е приел, в качеството му на изпълнител, да предоставя на възложителя консултантски услуги и координация, свързани с дейността му, подробно описани в пункт А и Б от договора, срещу насрещно задължение на възложителя, във връзка с предоставените услуги, да заплаща на изпълнителя ежемесечно възнаграждение, в размер на 5 000.00 лева. В раздел ІІІ, т.4 е посочено, че договорът влиза в сила от деня на подписването му и е със срок от 5 години, считано от тази дата. По силата на т.9, раздел ІV от договора изпълнителят се е задължил да предоставя консултантските услуги, предмет на договора и да изпълнява задълженията си по него с грижата на добър търговец, ефективност и икономичност, съгласно професионалните стандарти в предоставянето на консултантски услуги, и в съответствие със съвременните практики, както и да действа изцяло в интерес на възложителя и да защитава неговите интереси пред трети лица. В т.13 е предвидено задължение за същия да предава на възложителя изготвените доклади и документи, във връзка със задълженията му по договора, които ще бъдат приложени към протоколите за изпълнение. Според раздел V, т.16 възложителят се е задължил да изплаща на изпълнителя възнаграждението, определено съгласно условията на договора и в съответствие с т.17, а именно – 5 000.00 лева, платими ежемесечно, в срок до пет години, считано от датата на влизане на договора в сила.

Както правилно е приел в мотивите си първоинстанционният съд, сключеният между страните договор има характер на договор за изработка по чл.258 и сл. от ЗЗД.

В исковата си молба жалбоподателят твърди, че, в разрез с поетите от него договорни задължения, въззиваемият не му е предоставял необходимата информация и не му е оказвал съдействие във връзка с изпълнението на договора, а също така не е изпълнил задължението си да му заплати дължимото възнаграждение за месеците февруари и март 2012 г.. В отговора на исковата молба въззиваемият заявява, че от месец декември 2011 г. ищецът не е изпълнявал задълженията си по договора, поради което не му дължи възнаграждение. Пред въззивната инстанция жалбоподателят навежда доводи, че въззиваемият не му е възлагал осъществяването на консултантски услуги по договора, поради което е възпрепятствал изпълнението му, както и, че през м. август му е превел сумата от 4 425.20 лева - по договор за консултантски услуги – 01.2012 г., а във възражението си по чл.414, ал.1 от ГПК е посочил, че претендираните суми не се дължат в пълен размер, тъй като следва да бъдат приспаднати съответните осигуровки и ДДФЛ, което е извънсъдебно признание на иска.

С оглед на заявените от страните искания и възражения и указаната им в доклада по чл.140 доказателствена тежест, за уважаване на иска му за заплащане на възнаграждение за месеците февруари и март 2012 г. по договора за консултантски услуги, ищецът по него дължи да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнил договорните си задължения точно и в съответствие с уговореното. В хода на делото обаче, въпреки предоставената му възможност, последният не ангажира относими доказателства, от които би могло да се заключи, че е изпълнявал възложените му от възложителя поръчки и, че той ги е приел, като прави впечатление, че самият договор за консултантски услуги е представен без приложение А и Б, в които са определени конкретните дейности, които ще бъдат консултирани. Според изявленията на ответника, до м. декември 2011 г. ищецът е престирал по договора, след което е престанал да изпълнява задълженията си, което твърдение не може да бъде оборено с факта на извършено плащане от “ Т. Б. “ ООД на Г.С.Г. с платежно нареждане от 13.08.2012 г., за сумата от 4 425.20 лева, доколкото от документа не става ясно, че се касае именно за процесния договор и, че основанието е заплащане на възнаграждение по него. В тази връзка, не би могло да се твърди и меродавно съдебно признание на иска от ответника, обективирано във възражението му по чл.414, ал.1 от ГПК, по причина, че, по силата на чл.133, вр. чл.131 от ГПК, правото на възражения на ответника в общия исков процес се преклудира едва с изтичане срока за отговор на исковата молба, като направените до този момент и след това изявления от негова страна подлежат на оттегляне, съответно на предприетата линия на защита срещу иска. На следващо място, остават недоказани и твърденията на ищеца, че ответникът не му е съдействал за изпълнение на възложената му работа и не му е предоставял необходимата информация, въпреки положените от него усилия, доколкото от приложените писма от жалбоподателя до въззиваемия, с дати 01.11.2011 г., 21.11.2011 г., 06.12.2011 г., 14.02.2012 г. и 25.07.2012 г., придружени от разписки за изпращане, не се установява първият да е искал от втория конкретно съдействие във връзка изпълнение на възложени му дейности по договора за консултантски услуги, респ. че писмата са достигнали до знанието на адресата. Досежно останалите, представени от жалбоподателя доказателства, настоящата инстанция констатира, че визират периоди преди датата на сключване на процесния договор и отношения извън него, поради което споделя становището на първоинстанционния съд, че са неотносими.

Според легалната дефиниция на договора за изработка, дадена в разпоредбата на чл.258 от ЗЗД, по него изпълнителят се задължава на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната - да му заплати възнаграждение, т.е. предмет на договора е определен трудов резултат. Съгласно сключения между страните договор, полагащото се на изпълнителя възнаграждение е уговорено като дължимо ежемесечно, като, с оглед естеството на договора и всички негови клаузи, разпоредбите на т.16 и т.17 следва да се тълкуват в смисъл, че възнаграждението се дължи в точно определен размер всеки месец, но за изпълнение на определени, конкретно възложени и осъществени консултантски услуги през съответния период, а не по принцип – независимо от това дали изпълнителят е престирал трудов резултат или не. Предвид горното и, че жалбоподателят не доказва, че е изпълнявал задълженията си по договора след месец декември 2011 г., съдът приема, че искът му за дължимост на сумата от 10 000.00 лева – главница, както и акцесорните искове за дължимост на лихви за забава върху нея са неоснователни и недоказани, поради което подлежат на отхвърляне.

Позовавайки се на изнесените фактически и правни доводи, настоящата инстанция заключава, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди, включая в частта за разноските.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемия деловодни разноски във въззивното производство в размер на 650.00 лева – адвокатски хонорар.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 169/04.03.2013 г. по гр.д. № 3819/2012 г. по описа на ШРС.

ОСЪЖДА Г.С.Г., ЕГН **********,*** да заплати на “ Т. Б. “ ООД, ЕИК 127016841, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., ул. . № , ет., представлявано от управителя Х. Н. Н. деловодни разноски във въззивното производство, в размер на 650.00 лева.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.