Р Е Ш Е Н И Е№162

град Ш., 01.07.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четвърти юни, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Азадухи Карагьозян

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов, с участието на секретаря Ю. А. в. гр. д. №236 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №94/07.02.2013 г. постановено по гр. д. №2938/2012 г. по описа на Районен съд – Ш. (ШРС) е била осъдеа М.М.И., ЕГН-**********,*** да заплати на Г.В.В., ЕГН-**********,*** на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплати сумата от 1605.21 лв. общо, представляваща, обезщетение в размер на законната лихва за периода от 30.08.2009 г. до 30.08.2012 г. върху сумите от 3190.20 лв. и 2078.85 лв., присъдени на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд е взел предвид и направено от ответницата възражение за прихващане и поради това е отхвърлил предявения от ищеца иск само за сумата от 46.11 лв., поради погасяване на вземането с прихващане на тази сума, представляваща насрещно вземане на ответника от него за законно присъдена му главница от 148 лв. за периода от 30.08.2009 г. до 30.08.2012 г. Отхвърлена е претенцията на ищеца и за заплащане на законна лихва върху уважения размер на иска с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, считано от предявяването му – 30.08.2012 г. до окончателното плащане. С решението ответницата е осъдена да заплати на ищеца и сумата от 104.50 лв. разноски в производството съобразно с уважената част на иска. На своя ред ищеца е осъден да заплати на ответницата и 6.70 лв. разноски, съобразно с отхвърлената част на иска. Впоследствие така постановеното решение е било допълнено на основание чл.250 от ГПК с Решение №254/25.03.2013 г. по същото дело, като ответницата е била осъдена да заплати на ищеца и законна лихва върху главница от 5269.05 лв., считано от 30.08.2012 г. до окончателното плащане на иска.

Недоволна от така постановеното решение е останала ответницата М.М.И.. В подадената от представител на последната жалба е посочено, че първоинстанционното решение е незаконосъобразно поради следните причини: в исковата молба (вероятно се има предвид писменият отговор) се е била позовала на изтекла погасителна давност, но първоинстанционният съд не е изложил мотиви в тази насока; исковата претенция била недоказана, тъй като се претендират мораторни лихви, а не била назначена ССЕ, която да установи размера на сумите; ИМ била нередовна, поради обстоятелството, че размерът на лихвата следва да бъде посочен като сбор от претенции на отделните суми по лихви върху различните главници, сочи, че въпреки, че е било направено възражение за прихващане за главница в размер на 148 лв. и лихва от 46.11 лв. съдът е уважил възражението за прихващане само относно лихвата, но не и относно главницата от 148 лв., твърди, че липсва и произнасяне, с което да се отхвърли това възражение.

Подаден е и отговор на въззивната жалба от името на ищеца Г.В.В., в който се сочи, че въззивната жалба е неточна във всичките си пет точи и по направените възражения. Видно било, че в обжалваното решение има мотиви за възражението за погасяване по давност. Счита, че лихви се дължат за период от три години преди датата, с която е прекъсната давността. Сочи практика в подобен смисъл. Намира, че претенцията е прецизирана в достатъчна степен. Сочи, че в отговора на ИМ не се съдържа искане за прихващане с главница по вземане на жалбоподателката, а единствено искане за прихващане по отношение на мораторна лихва върху тази сума. С оглед на изложеното моли съдът да постанови решение, с което да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

В съдебното заседание за въззивницата се явява адв. Д. Р. ***, която излага основанията наведени в подадената въззивна жалба. Освен това сочи, че делото не следва да приключва в първото по делото заседание, а да бъде отложено поради обстоятелството, че не е приложено гр. д. №2724/2004 г. по описа на ШРС, което е делото по което са признати вземанията на ищеца. Моли да и бъдат присъдени сторените в производството разноски. За въззиваемия са явява неговата майка И. В. В.. Последната поддържа становището изразено в отговора на ИМ, моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Исканото отлагане на делото за събиране на доказателства от страна на процесуалният представител на въззивницата за прилагане към материалите в производството на материалите по гр. д. №2724/2004 г. по описа на ШРС е било неоснователно. Видно от материалите по първоинстанционното производство (л.42 от делото на ШРС) може да се установи, че в публично съдебно заседание делото е било прието като доказателство. Налице е бил пропуск по неговото физическо прилагане към материалите, но след извършена проверка същото се установи налично в канцеларията на съда и материалите по него се взети предвид от въззивният съд.

Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение и предвид пределите на проверката пред въззивната инстанция съобразно нормата на чл.269 от ГПК, съдът прие следното от фактическа страна: както може да се установи страните в настоящото производство са били бивши съпрузи. След постановяване на развод между тях е заведено дело за делба с предмет придобитото през време на брака жилище, както и движими вещи. Същото е заведено под №2724/2004 г. по описа на ШРС. Постановеното от първоинстанционният съд Решение №410/28.05.2008 г. касаещо втората фаза на делбата е налице произнасяне по няколко претенции по сметки. М.М. В. е било осъдена да заплати на Г.В.В. сумата от 3 048.37 лв., представляваща главница по платените от последния вноски за банков кредит №137/31.08.2000 г., като в останалата част претенцията до пълният и предявен размер от 15 000 лв. е била отхвърлена като неоснователна. С друг диспозитив на същото решение е бил осъден Г.В.В. да заплати на М.М. В. сумата от 224 лв., представляващо обозщетение за ползите от които е била лишена последната, поради невъзможността да ползва от припадащата и се ½ идеална част от съсобствения между страните имот – иск по чл.31, ал.2 от ЗС, за периода от 01.11.2004 г. до21.04.2005 г. против посоченото първоинстанционно решение жалба е било пададена единствено от ищеца в първоинстанционното производство - Г.В.В.. Въз основа на жалбата е образувано въззивно гр. д. №465/2008 г. по описа на ШОС. Явно е, че искът посочен по-горе, по който е уважена претенцията на ищеца по сметки с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за сумата от 3048.37 лв. е влязъл в сила на 16.06.2008 г., доколкото ответницата не е подавала жалба срещу решението. Въпреки това, в отхърлителната му част за размера над присъдената сума решението е обжалвано от ищеца и в постановеното от ШОС Решение от 18.02.2009 г. по посоченото в. гр. д. №465/2008 г. се съдържа диспозитив, който частично отменя отхвърлителната част от произнасянето на ШРС, като постановява присъждане на още 141.83 лв. така общо присъдените суми по иска с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД за главница по платените от последния вноски по договор за банков кредит №137/31.08.2000 г. по решенията на двете инстанции са общо 3192.20 лв. с решението на въззивния съд е постановен и диспозитив, по силата на който ответницата М.М.И. е осъдена да заплати на ответника Г.В.В. на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД и сумата от 2078.85 лв., представляваща главница по платени суми от страна на ищеца по сключен от страните по време на брака им договор за потребителски кредит №6/12.01.2001 г. с „Ю. и еф джи Б. АД, клон Ш.. С въззивното решение е отменено постановеното от ШРС по претенцията по сметки на ответницата с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС в частта над 148 лв. до размера уважен от ШРС – 224 лв. така постановеното решение на въззивния съд е обжалвано от ответницата в делбеното производство М.М.И., но с Определение №138/16.09.2009 г. постановено по гр. д. №693/2009 г. по описа на ВКС, ІІ ГО производството е прекратено, след като е прието, че жалбата е недопустима поради просрочване. С оглед на това следва да се приеме, че решението на въззивния съд е влязло в законна сила на 27.03.2009 г.

С оглед на изложеното до тук следва да приеме, че в посочените две решения, на първоинстанционния и въззивния съд, против ответницата в настоящото производство М.М.И. има влязло в сила присъждане по два отделни иска с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД. Едното от тях е в размер на 3192.20 лв. (за сумата от 3 048.37 лв. влязло в законна сила на 16.06.2008 г., а за сумата от 141.83 лв. влязло в законна сила на 27.03.2009 г.), а другото – за сумата от 2078.85 лв. (влязло в законна сила на 27.03.2009 г.). И по двете претенции не е искано и няма присъдено заплащане на законни лихви от датата на предявяване на претенциите до окончателното заплащане на дължимите за главница суми. Може да се установи, че общият сбор на двете суми присъдени като главница са в общ размер на 5271.05 лв.

Предвид приетата фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи: настоящото производство е такова по искове с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Претендират се изтекли мораторни лихви върху суми по главница присъдени с влязло в сила съдебно решение. Не се спори между страните наличието на подобно съдебно решение, както и сумите, които са присъдени с него. Правният спор, който е предмет на разглеждане, предвид зададените с жалбата спорни въпроси излага по-скоро основания за процесуални нарушения, както и неправилна преценка на доказателствата от страна на първоинстанционният съд. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд не е разгледал направено от ответницата в отговора на ИМ възражение за изтекла погасителна давност. Това твърдение е необосновано и не почива на действителността. В отговора на ИМ има възражение за изтекла погасителна давност и в мотивите на ШРС има голям абзац – стр. 2 от първоинстанционното решение, в който е обсъдено посоченото възражение. При запознаването си с материалите в производството въззивният съд констатира, че в необжалваните си части решението по ІІ фаза на делбата е влязло в законна сила на 16.06.2008 г. От този момент до завеждането на първоинстанционният иск не са изминали пет години. Ето защо не е изтекла пет годишната погасителна давност относно главниците на посочените вземания, изтичането на която автоматично би довела до погасяване както на главниците така и на претенциите за мораторна лихва, които са акцесорни и съществуват, само ако съществува вземането за главница. В настоящия случай е изминал период от три години, който обаче не води до пълно погасяване на задълженията за мораторна лихва, а само по отношение на онези от тях, които са по-стари от три години. В тази насока е напълно релевантна посочената в отговора на жалбата практика – Р по гр. д. №1767/1978 г. на І ГО н ВС, както и Р по гр. д. №3251/2004 г. на 4 ГО на ВКС. Докато съществува вземането за главница лихви се дължат, като погасени по давност са само онези по-стари от три години. С оглед на това напълно правилни са изводите на първоинстанционният съд, който е приел, че мораторни лихви върху процесните суми се дължат за периода от 30.08.2009 г. до 30.08.2012 г. (датата на завеждане на ИМ).

Твърдението, че искът е недоказан, тъй като не е назначена ССЕ, която да изчисли размера на иска е невярно. Искът е доказан в своето основание и не се спори валидността на посочените по-горе две решения. Не се твърди от ответницата, че последната е заплатила дължимите като главница суми, което да доведе до извода, че искът е неоснователен. ССЕ има отношение не за доказване на основанието на иска, а само за установяване на неговия размер. Следва да се посочи, че определянето на размера на лихвата е свързано с административна дейност, доколкото определянето и става с акт на МС – чл.86, ал.2 от ЗЗД. Изчисляването на тези лихви е възможно и без назначаване на експерт, доколкото съществуват актове, които установяват размера на лихвите, както и програмни продукти, които подпомагат изчисляването на лихви. В тази смисъл не са необходими експертни знания, за да бъде изчислена лихвата. Ако въззивницата не е била съгласна с размера е следвало да посочи, че счита приетото от съда за невярно и да направи съответно доказателствено искане, като въпрос на конкретна преценка е дали подобно искане е следвало да бъде уважено.

Съдът не намира, че е налице съществено процесуално нарушение относно обстоятелството, че първоначално претенцията е била общо предявена, независимо от обстоятелството, че се касае за обща претенция за лихви, а всъщност това са лихви върху две отделни суми за главници. Т.е. касае се за два отделни иска. Видно е от една страна, че в първото съдебно заседание след покана за изрично уточнение ищецът конкретизира, че става въпрос за два отделни иска за главница и посочва размерите на сумите за главници (всъщност това може да се установи и от обстоятелствената част на ИМ). От друга страна е видно, че претенциите за мораторни лихви касаят един и същи период. В този случай за правилното произнасяне на съдът не е необходимо разграничаване на двете суми, тъй като и отделно предявени или пък разделени, в крайна сметка присъждането ще е еднакво. Т.е. подобно третиране не засяга правото на защита на страната. В крайна сметка неразделянето на исковете може да има значение единствено при определяне размера на държавната такса по исковете, което касае единствено отговорността на първоинстанционния съдия по смисъла на чл.129, ал.6 от ГПК.

Необосновано и неотговарящо на действителността е твърдението на въззивницата, че първоинстанционният съд не е взел предвид изявлението и за прихващане на претенциите на ищеца с присъденото в полза на ответницата по иска с основание чл.31, ал.2 от ЗС за главница в размер на 148 лв. Такова изявление за прихващане в отговора на ИМ няма. В отговора на ИМ дословно пише: „Евентуално като възражение, в случай че прецените, че искът е частично основателен, заявявам че правя възражение за прихващане за дължимата лихва върху присъдената ми сума от 148 лв. за периода от 18.10.2009 г. до 18.10.2012 г. когато подавам настоящото възражение. Сумата, която ми се дължи като законна лихва за посоченият период е 46.11 лв.” Това е изявление касаещо сумите за изтекла мораторна лихва, но не и за сумата представляваща главница.

С оглед на изложеното, след като счете всички направени от въззивницата възражения за неоснователни съдът намери въззивната жалба също за неоснователна. Последната следва да бъде оставена без уважение, а постановеното първоинстанционно решение да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

Ищеца не е отправил претенция за разноски във въззивното производство, а и няма данни такива да са били сторени.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №92/06.02.2013 г. постановено по гр. д. №3030/2012 г. на ШРС, в обжалваната му осъдителна част, като обосновано и законосъобразно.

В останалата необжалвана част решението е влязло в законна сила.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.