Р Е Ш Е Н И Е№26

град Ш., 15.02.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на двадесет и втори ноември, две хиляди и дванадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Ралица Хаджииванова

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. т. д. №462 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №364/03.05.2012 г. постановено по гр. д. №2475/2011 г. по описа на ШРС е било признато за установено по отношение на „А. б. Б.” АД, ЕИК-127001319, гр. С. ул. „М. Л.” №79, действащо чрез пълномощника си адв. Д. Б. от ШАК, че А.Д.С., ЕГН-**********,***, притежаваща ¾ идеални части от наследството, оставено след смъртта на В. С. С., дължи на ищеца сума в размер на 962.65 лв., представляваща остатък от главница по Договор за универсален ипотечен кредит №27 213/06.11.2007 г. и Анекс №1 от 10.01.2008 г., сключен между ищеца и наследодателят на ответника, а С. В. С., ЕГН-**********,***, притежаваща ¼ идеална част от наследството, оставено след смъртта на В. С. С., дължи на ищеца сума в размер на 962.65 лв., представляваща остатък от главница по Договор за универсален ипотечен кредит №27 213/06.11.2007 г. и Анекс №1 от 10.01.2008 г., сключен между ищеца и наследодателят на ответника, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 23.03.2011 г. до окончателното им изплащане, присъдени по ч. гр. д. №1153/2011 г. по описа на ШРС. В останалите части до пълния им предявен размер предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК са били отхвърлени като неоснователни и недоказани. Ищцата А.Д.С. е осъдена да заплати на ищеца сумата от 188.46 лв., а ответника С. В. С. – сумата от 62.82 лв., представляващи направените в производството разноски от страна на ищеца, съобразно с уважената част от иска. Решението е постановено при участието на третото лице помагач – ЗАД „А. Б. ж.”, ЕИК-040293319, гр. С. ул. „К.Д.” №59.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищеца „А. б. Б.” АД, гр. С. който обжалва същото пред Ш.ски окръжен съд в частта, в която искането за признаване за установено по отношение на ответниците, че дължат сума общо в размер на2786.97 лв. по издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. №1153/2011 г. по описа на ШРС е отхвърлено до размера на1503.43 лв., като съдът е признал за установено, че ответниците дължат само сумата от 1283.54 лв.твърди, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че към казуса намира приложение нормата на чл.294, ал.2 от ТЗ, тъй като се касае за търговска сделка по смисъла на чл.287 от ТЗ. Намира, че като е приел, че по тази сделка не се дължи лихва върху лихва първоинстанционния съд е направил неправилния извод, че клаузата от договора за кредит по чл.5, т.4, раздел ІІІ е нищожна. Позовава се на решение на ВКС по т. д. №12/2006 г. моли да бъде отменено първоинстанционното решение в посочената част, както и да бъде признато за установено, че ответниците дължат на ищеца остатъка от претендираните от ищеца суми възлизащи на 1503.43 лв.

Ответниците депозират писмен отговор в законовия срок. В него се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Молят да им бъдат присъдени и направените във въззивната инстанция разноски.

Същевременно освен отговора от името на двамата ответници е депозирана и насрещна въззивна жалба, но само от ответницата А.Д.С.. В жалбата се сочи, че при произнасянето първоинстанционния съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.236, ал.2 от ГПК, както и че е налице нарушение на материалния закон като не е приложено материалното правило на чл.9, ал.1 от Закона за наследството, касаещо наследствени квоти. Нарушението на чл.236, ал.2 от ГПК е налице предвид липсата на произнасяне в мотивите на първоинстанционния съд по отношение на възражението на ответниците, че квотите от наследството са равни – по 1/2 , а не както е посочено в исковата молба, а също и в заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение при квоти ¾ иделни части за ответницата А.Д.С. и ¼ идеална част за ответника С. В. С.. С оглед на изложеното моли да бъде отменено решението, н частта, с която ответницата А.Д.С. е осъдена да заплати на ищеца сумата над 641.77 лв., т.е. за сумата от 320.88 лв.

По така постъпилата насрещна искова молба ответникът е представил отговор. В него се сочи, че насрещната искова молба е неоснователна. Твърди, че ответницата А.Д.С. е задължена за ¾ идеални части от задълженията на наследодателят на ответниците, поради обстоятелството, че като съпруга на последния тя има 2/4 идеални части от наследството поради попадането му в режим на СИО и ¼ идеална част, която тя е наследила от дела на починалия си съпруг, който наследява наравно със сина им другия ответник С. В. С..

От страна на конституираното трето лице – помагач „А. Б. ж.”, гр. С. не са били депозирани отговори на въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, а само писмени бележки преди първото по делото заседание. В тях се сочи, че те като застрахователно дружество са изпълнили своите задължение във връзка със застраховката „Живот” и не дължат повече суми. Молят да бъде постановено решение, с което да се уважи депозираната от банка „А. б. Б.” АД гр. С. жалба.

В съдебно заседание за въззивника се явява процесуален представител – адв. Д. Б. от Ш.ска АК. Последната поддържа застъпените от нея становища, изложени във въззивната жалба и отговора към насрещната въззивна жалба. За въззиваемите се явява адв. Б. Б. от Ш.ска АК, който поддържа становищата си изразени в отговора на въззивната жалба и насрещната въззивна жалба.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима. Допустима е и подадената от името на А.Д.С. насрещна въззивна жалба.

Разгледана по същество депозираните жалби са неоснователни.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното: На 23.03.2011 г. пред Ш.ския районен съд под №1153/2011 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.2 от ГПК от „А. б. Б.” АД, гр. С. против А.Д.С., ЕГН-********** и С. В. С., ЕГН-**********. В заявлението е било изложено следното: по силата на Договор за универсален ипотечен кредит №27 213/06.11.2007 и Анекс №1 към посочения договор наследодателят на длъжниците В. С. С., ЕГН-********** – б.ж. на гр. Ш., поч. на 31.07.2009 г., видно от Препис – извлечение от акт за смърт №0731/01.08.2009 г. на Община Ш. негови наследници са А.Д.С., ЕГН-********** – съпруга и С. В. С., ЕГН-********** – син последните са приели наследството по опис. Ето защо и на основание чл.60 от Закона за наследството отговарят за задълженията на наследодателят съобразно дяловете си в наследството. Ето защо счита, че ответниците дължат, както следва: 1) А.Д.С., която притежава ¾ идеални части от наследството сумата от 1608.41 лв. – главница по ддоговора, договорна лихва в размер на 17.90 лв. за периода от 24.01.2010 г. до 22.03.2011 г., просрочена лихва от 427.80 лв. за периода от 24.12.2009 г. до 22.03.2011 г. и наказателна лихва от 36.12 лв. за периода от 24.01.2010 г. до 22.03.2011 г., заедно със законната лихва от 23.03.2011 г. до окончателното изплащане на вземането; 2) С. В. С., който притежава ¼ идеална част от наследството сумата от 536.14 лв. – главница по договора, договорна лихва в размер на 5.97 лв. за периода от 24.01.2010 г. до 22.03.2011 г., просрочена лихва от 142.59 лв. за периода от 24.12.2009 г. до 22.03.2011 г. и наказателна лихва от 12.04 лв. за периода от 24.01.2010 г. до 22.03.2011 г., заедно със законната лихва от 23.03.2011 г. до окончателното изплащане на вземането. За исканите суми е издадена заповед за изпълнение №689/28.03.2011 г. Срещу нея от страна на длъжниците са постъпили възражения по реда на чл.414 от ГПК на 04.05.2011 г. в законовия месечен срок заявителят е предявил иска си по реда на чл.422 от ГПК.

Изложените по-горе, в заявлението на ищеца, обстоятелства не се оспорват от страните – че ответниците са наследници на наследодателят В. С. С., ЕГН-********** – б.ж. на гр. Ш., поч. на 31.07.2009 г., както следва първата ответница като съпруга, а втория като син. Не се оспорва и обстоятелството, че наследодателят е бил кредитополучател по договор за банков кредит в общ размер, след като се вземе предвид и анекса, от 75 000 лв. Т.е. тази фактическа обстановка е безспорна и съдът не следва да излага по-задълбочени мотиви. Оспорва се обаче обстоятелството в каква степен отговарят наследниците за задължението на техния наследодател към банката ищец.

С оглед на приетата по първоинстанционното производство съдебно – икономическа експертиза съдът приема за установено, че починалият наследодател на ответниците със сключването на договора за банков кредит е оправомощен като застраховано лице по застраховка „Живот”, която гарантира вземането на банката. Съобразно експертизата застрахователното дружество - „А. Б. ж.”, гр. С. е изплатила обезщетение по застрахователна полица на ищеца „А. б. Б.” АД, гр. С. на 09.11.2009 г. в размер на 72 579.29 лв., лихва върху просрочената главница в размер на 91.16 лв., неустойка върху непогасена договорна лихва в размер на 1455.27 лв., неплатена редовна договорна лихва в размер на 3525.65 лв.и 67507.21 лв. по кредита. СИЕ сочи, че към 10.11.2009 г. остатъка по задължението е 3124.29 лв. сочи, че в периода от 10.11.2009 г. до 22.03.2011 г. са направени две плащания по кредита – на 02.12.2009 г. – в размер на 100 лв. и на 17.03.2010 г. 1000 лв. Експертизата заключава, че към 22.03.2011 г. задълженията са както следва 2144.55 лв. – главница, 23.87 лв. – редовна договорна лихва; 48.16 лв. – неустойка върху непогасена договорна лихва и 570.39 лв. – лихва върху просрочената главница.(

С оглед на така приетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: ответниците в качеството си на наследници на В. С. С., ЕГН-********** са задължени за пасивите от имуществото на наследодателя си съобразно квотите си в наследството – чл.60, ал.2 от ЗН. Всеки от ответниците в качеството си на наследник по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗН наследява половината от оставеното от наследодателя имущество. В конкретния казус от значение е какъв е размера на наследения пасив. Полученият кредит носи дата преди влизане в сила на новия. Ето защо към казуса са приложили изцяло разпоредбите на СК (отм.). Според нормата на чл.25, ал.2 от СК (отм.) за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят солидарно. В конкретния случай е видно, че според §1, т.2 от Договора за универсален ипотечен кредит последният е изтеглен за текущи нужди – т.е. следва да се приеме, че изтегления кредит е за общи нужди на семейството. Тази формулировка – „текущи нужди” е много широка, но не изключва ползването на сумата за семейни нужди още повече поради факта, че самия договор – т.21 за обезпечение на договора е предоставен апартамента на собственост на наследодателят и ответницата А.С.. Това дава основание да се приеме, че сумата е теглена за нужди на семейството. Установяването на обратното, като благоприятен за ответницата факт е било в нейна доказателствена тежест. Ето защо ответницата е била солидарно задължена по договора за кредит по силата на чл.25, ал.2 от СК (отм.). Така след смъртта на наследодателят, която прекратява СИО между него и съпругата му, последната като солидарен длъжник би следвало да дължи половината от поетото облигационно задължение. Същевременно като наследник на ищеца последната би следвало да поеме и припадащия и се дял от задължението като наследник. Ето защо тя следва да носи отговорност за задължение в размер на ¾ идеални части. ½ идеална част като солидарен съдлъжник по смисъла на чл.25, ал.2 от СК (отм.) и ¼ идеална част вследствие на наследяване на задължението на наследодателят. Ето защо съдът намира, че квотите са претендирани правилно от самото начало – с предявяване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. В този смисъл направеното възражение с насрещната въззивна жалба от страна на ответницата е неоснователно, а насрещната въззивна жалба се явява необоснована. Действително тези обстоятелства не са обсъдени от първоинстанционния съд в мотивите при произнасянето му, но те не водят до промяна в преценката за отговорността на ответницата. Не само това – в крайна сметка това възражение е направено от ответницата едва пред въззивната инстанция и поради това следва са се приеме за несвоевременно.

Относно доводите изложени в първоначалната въззивна жалба съдът прие следното: видно е от клаузите на процесния договор за кредит- т.5.3, че при просрочие от страна на кредитополучателят на изплащането на главницата, банката начислява и събира в допълнение към лихвата по т.5.1 и наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта годишно, начислявана върху посочената сума. Също така според т.5.4 от договора начислените, но неплатени в срок лихви се отнасят за отчитане по отделна сметка, като кредитополучателят дължи неустойка в размер на 15 % месечно, върху начислената, но неплатена лихва до окончателното и издължаване.

Що се касае до уговореното в т.5.4 от Договора за кредит, че се дължи неустойка в размер на 15% месечно, съдът вземайки предвид направеното в отговора на ответниците възражение за нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави прие следното от фактическа страна: по смисъла на чл.286, ал.2 от ТЗ във вр. с чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ банковите сделки са търговски сделки. С оглед на това към посочената клауза е приложимо и Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №1/2009 г., в чиято т.3 е записано, че „нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.” Действително установява се, че с оглед посочената норма дължимите неустойки върху просрочените лихви са в размер на 180% годишно. С оглед на това следва да се приеме, че подобна на тази неустойка не отговаря на нуждите от обезщетение за ищеца, нито пък с оглед на прекомерността си изпълнява само обезпечителна и санкционна функция. Ето защо в съответствие с посоченото ТР следва да се приеме, че клаузата за неустойка по смисъла на т.5.4 е нищожна, както сочат ответниците в своя отговор и същата не произвежда правно действие.

Що се отнася до клаузата на т.5.3 от Договора за кредит, че кредитополучателят дължи при просрочие на изплащане на главницата и допълнение по лихвата към т.5.1 – наказателна надбавка над нея в размер на 15 пункта годишно, начислена върху просрочената сума, тук не е приложимо посоченото по-горе Тълкувателно решение №1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. №1/2009 г., доколкото се касае до клауза, с която се увеличава дължима по договора за банков кредит възнаградителна лихва, а не за клауза за неустойка. Ето защо възражението за нищожност поради противоречие с добрите нрави не е основателно. Всъщност само това е възражението, което са направили ответниците по отношение на тази клауза в писмения си отговор и не следва да се обсъжда дали а налице анатоцизъм или не, доколкото този въпрос не е бил повдигнат пред първоинстанционния съд. Следва обаче да се има предвид, че така уговорените лихви са възнаградителни за банката и върху тях може да се уговори лихва. В подобен смисъл - Решение № 1001 от 5.07.1999 г. на ВКС по гр. д. № 357/99 г., V г. о., както и труда на проф. Ангел Калайджиев – „Облигационно право обща част”, четвърто издание, 2007 г. – стр.228.

Въпреки, че горното не е изразено по същия начин в мотивите на решението на първоинстанционния съд в крайна сметка направените от съдът изводи са верни и законосъобразни. Правилно е прието, че с погасяванията след смъртта на наследодателят не е следвало да се събират сумите за неустойка в размер на 1455.27 лв., дължими на основание т.5.4 от договора и че с плащане на същите всъщност е погасена дължима главница. Ето защо дължимата главница след посоченото погасяване е не в размер на 2144.55 лв., а в размер на 689.28 лв., а след прибавянето на просрочените лихви от 570.39 лв. и дължимите суми по смисъла на т.5.3 от Договора за кредит, които възлизат на 23.87 лв. при сборуване на трите посочени суми се получава, че общия размер на задължението към момента на подаване на заявлението е 1283.44 лв., ¾ части от него са 962.65 лв., а ¼ идеална част е 320.89 лв.

С оглед изложеното следва да се приеме, че постановеното решение е правилно и законосъобразно, а депозираните против него въззивни жалби са неоснователни и следва да останат без уважение.

Не следва да бъдат уважавани претенциите за заплащане на разноски в полза на страните, доколкото и двете въззивни жалби са без уважение.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №364/03.05.2012 г. постановено по гр. д. №2475/2011 г. по описа на ШРС в обжалваните части.

В необжалваната част, по отношение на задължението на ответника С. В. С., ЕГН-**********,*** решението е влязла в законна сила.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.