Р Е Ш Е Н И Е№89

град Ш., 13.06.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четиринадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Ралица Хаджииванова

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. т. д. №165 по описа на Ш.ски окръжен съд за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №1137/17.12.2012 г. постановено по гр. д. №2038/2012 г. по описа на ШРС е било признато за установено, че в полза на ищеца „Г. В” ЕООД, ЕИК-........., гр. Б. ул. „Ш.” №62, ет.4, представлявано от управителя В. Г. П., със съдебен адрес гр. Б. ул. „А. №115, вх.”А”, ет.2, ап.7 – адв. А.Б. *** има вземане срещу ответника „Ив мес” ЕООД, ЕИК-......... гр. Ш., ул. „К.” №21, ет.3, представляван от управителя И.Б.В. в размер на сумата от 6.90 лв., представляващи законна лихва върху главницата от 1289.62 лв., считано от подаване на заявлението – 19.04.2012 г. до окончателното изплащане на главницата – 07.05.20112 г. и в размер на 300 лв. възнаграждение за защита и съдействие от един адвокат в заповедното производство по ч. гр. д. №1337/2012 г. по описа на ШРС. В останалата им част претенциите на ответника са били отхвърлени и по точно в частта, с която се е искало установяване на вземане в полза на ищеца срещу ответника за сумата от 1289.62 лв., представляващи задължения по сключен между страните договор за мърчандайзингови услуги от 23.03.2009 г., за което има издадени фактури №102233/19.04.2010 г., №103085/19.10.2010 г., №103216/18.11.2010 г., №103358/17.12.2010 г., №103494/17.01.2011 г., №103627/17.02.2011 г., №103750/18.03.2011 г., №103883/18.04.2011 г., №4103966/17.05.2011 г., №104111/20.06.2011 г., №104224/20.07.2011 г. и №104335/17.08.2011 г., както и сумата от 157.68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от падежа на всяка от фактурите до 19.04.2012 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №1337/2012 г. по описа на ШРС.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответника „Ив мес” ЕООД, ЕИК-......... гр. Ш., който обжалва същото пред Ш.ски окръжен съд в частта, с която съдът е признал за установено, че в полза на ищеца има вземане в размер на 6.90 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата, както ивземане в размер на 300 лв., възнаграждение за защита и съдействие за един адвокат в заповедното производство и иска отмяна на решението в тези части. Твърди, че претенциите на заявителя в заповедното производство и ищец по настоящото дело са неоснователни поради погасяването им чрез плащане. Плащането от страна на ответника, жалбоподател пред настоящата инстанция е станало след завеждане на заповедното производство, но преди завеждане на исковото такова, поради това счита, че не е ставал причина за завеждане на делото. Намира, че претендираните в заповедното производство суми за разноски не могат да бъдат претендирани в рамките на производството по установителния иск с основание чл.422 от ГПК, поради обстоятелството, че същите не са част от вземането, предмет на заповедта. Поради тази причина е предвиден отделен ред за тяхното обжалване по аргумент от чл.413, ал.1 от ГПК. Сочи, че ищеца няма право на допълнителни лихви, които е присъдил първоинстанционния съд, поради обстоятелството, че същия е приел направеното от ответника плащане след издаване на заповедта. Молби да бъде отменено решението на първоинстанционният съд в частта, с която съдът е признал за установено, че ответника дължи сумата в размер на 6.90 лв., представляваща законна лихва върху главницата и вземане в размер на 300 лв., възнаграждение за защита и съдействие на един адвокат.

Въззиваемия не депозира отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание страните не изпращат представители. От страна на въззивника е депозирана молба, в която се преповтарят изложените във въззивната жалба аргументи.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното: На 19.04.2012 г. пред Ш.ския районен съд под №1337/2012 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от „Г. В” ЕООД, ЕИК-........., гр. Б. против „Ив мес” ЕООД, ЕИК-......... гр. Ш.. В заявлението е било изложено следното: по силата на сключен между страните договор за мърчандайзингови услуги от 23.03.2009 г., за което има издадени фактури №102233/19.04.2010 г., №103085/19.10.2010 г., №103216/18.11.2010 г., №103358/17.12.2010 г., №103494/17.01.2011 г., №103627/17.02.2011 г., №103750/18.03.2011 г., №103883/18.04.2011 г., №4103966/17.05.2011 г., №104111/20.06.2011 г., №104224/20.07.2011 г. и №104335/17.08.2011 г. за длъжника е възникнало задължение за плащане на главница в размер на 1289.62 лв., както и сумата от 157.68 лв. мораторна лихва за периода от датата на падеж на всяка една от посочените фактури до датата на подаване на заявлението по заповедното производство. Със заповедта са претендирани и законни лихви върху сумите за главници от датата на подаване на заявлението до датата на окончателното заплащане на сумите за главница, както и 389 лв. деловодни разноски (29 лв. държавна такса и 360 лв. заплатен адвокатски хонорар ведно с ДДС). За исканите суми е издадена заповед за изпълнение №798/20.04.2012 г. Срещу нея от страна на длъжника „Ив мес” ЕООД, ЕИК-......... гр. Ш. на 10.05.2012 г. е постъпило възражение по реда на чл.414 от ГПК. Възражението е било придружено от копие от платежно нареждане от длъжника към заявителя извършено на 07.05.2012 г. за сумата от 1350.45 лв., а в самото възражение е посочено, че главницата, лихвите и държавната такса са заплатени от длъжника. Посочено е, че няма доказателства за заплатен адвокатски хонорар от страна на заявителя, поради което сочи, че счита същия за недължим. За възражението заявителят „Г. В” ЕООД, ЕИК-........., гр. Б. е уведомен на 21.05.2012 г. На 21.06.2012 г. в законовия месечен срок заявителят по пощата е предявил иска си по реда на чл.422 от ГПК.

Изложените по-горе, в заявлението на ищеца, обстоятелства не се оспорват от страните – че между тях е имало подобен договор били са реализирани доставките отразени в съответните фактури, както и стойността отразените в тях стойности. Видно е, че дори длъжника е заплатил целите дължими суми, както за главница и лихви, така и за държавна такса за водене на заповедното производство. Всъщност правният спор в настоящия казус се концентрира не толкова върху дължимостта на сумите за главница и претендирани мораторни лихви, а за сумите дължими като законна лихва от датата на подаване на заявлението в заповедното производство – 19.04.2012 г. до момента на плащането на сумите за главница от страна на длъжника - 07.05.2012 г., както и сумите присъдени в заповедното производство като адвокатски хонорар. В подобен смисъл е и въззивната жалба.

С оглед на така приетата фактическа обстановка, както и с оглед на релевираните от въззивника възражения, които съобразно чл.269 от ГПК определят пределите на въззивната проверка съдът достигна до следните правни изводи: Настоящото производство е такова по установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК. Това е особен вид установителен иск предпоставен от преди това протекло заповедно производство. В рамките на производството се констатира, че ответника - длъжник не само не оспорва задълженията, които е имал по отношение на ищеца – заявител, но и е извършил преди влизане в сила на заповедта в заповедното производство пълно плащане касаещо предявените претенции за главница и мораторна лихва, както и сумите за държавна такса по заповедното производство. Това следва да се разглежда като признание за дължимостта на посочените суми. Същевременно в заповедта се съдържа и разпореждане, което вменява на длъжника да заплати не само претендираните суми за главница и мораторни лихви, но и законната лихва – от датата на подаване на заповедта за изпълнение до датата на плащане на сумите за главници. Те не са определени в абсолютна стойност, като при евентуално развитие на изпълнително производство подобни суми биха били изчислени от съдебния изпълнител и съответно присъдени в полза на взискателя в изпълнителния процес, респективно – заявителя в рамките на заповедното производство. При подобно развитие – заплащане на дължимите за главница суми след издаване на заповедта, но преди реалното започване на изпълнително производство и налично възражение от длъжника, заявителят се поставя в положение да не може да събере тези признати от съда и дължими му се суми, ето защо съдът намира, че посочената сума следва да бъде присъдена. В рамките на заповедното производство е постановено заплащането на подобни суми и макар те да не са индивидуализирани със заповедта те са дължими и в тази част установителния иск предявен от ищеца е основателен до размера на изтеклите лихви, които, както правилно е констатирал първоинстанционният съд, са в размер на 6.90 лв. за периода от 19.04.2012 г. до 07.05.2012 г.

Що се отнася до присъденото от първоинстанционния съд възнаграждение за адвокат в рамките на заповедното производство, съдът приема следното: Не се споделя направеното от въззивника възражение, че в рамките на заповедното производство от страна на заявителят не е било представено доказателство за заплащане на адвокатско възнаграждение. На първо място е представено е пълномощно, по силата на което управителката на дружеството заявител е упълномощила адв. А.Б. от БАК да представлява дружеството. Налице е също така и редовен от външна страна счетоводен документ – фактура, представена в копие, издадена от адв. Б. с вписано в нея правно основание за плащане на сумата от 300 лв. като образуване на заповедно производство по чл.410 от ГПК срещу „Ив Мес” ЕООД, фактура №1000000017/17.04.2012 г. Фактурата е редовна от външна страна и е подписана от издателя. Той недвусмислено декларира по този начин, че е получил сумата от 300 лв. за представяне на услугата представителство – завеждане на заповедно производство, като издаването на посочената фактура го задължава съответно и съобразно законите обслужващи фиска с оглед заплащане на данъци и др. Ето защо заплащането на адвокатския хонорар за заповедното производство е безспорно установено и за това сумите са правомерно присъдени със заповедта.

В останалата им част съдът напълно споделя постановените от първоинстанционния съд и намира за ненужно да ги преповтаря. С оглед възможността дадена по реда на чл.272 от ГПК съдът препраща към анализа касателно отговорността за разноските залегнал в мотивите на първоинстанционния съд, като напълно споделя относимостта на Определение №417/03.06.2011 г по ч. т. д. №315/2011 г. по описа на ВКС І ТО. Резонни са и се споделят от въззивната инстанция и съжденията по отношение приложимостта на чл.235, ал.3 от ГПК към конкретния казус.

В този смисъл на се подкрепиха твърденията на въззивника, че първоинстанционното решение е необосновано и незаконосъобразно.

Следва да се приеме, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, а депозираната против него въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Въззиваемият не е отправил претенция за присъждане на разноски във въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касацонно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №1137/17.12.2012 г. постановено по гр. д. №2038/2012 г. по описа на ШРС.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.