Р Е Ш Е Н И Е№90

град Ш., 13.06.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четиринадесети май, две хиляди и дванадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Ралица Хаджииванова

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. т. д. №182 по описа на Ш.ски окръжен съд за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №3/07.01.2013 г. постановено по гр. д. №2180/2012 г. по описа на ШРС е било признато за установено, че ищеца „У. б.” АД, ЕИК-831919536, гр. С., пл. „Св. Н.” №7, със съдебен адрес гр. С., бул. „Ц. шосе” №139, вх.2, ет.4 – адв. Е. Й. от АК – С. има вземане срещу ответника С.И.С., ЕГН-**********,***, със съдебен адрес – гр. Ш., ул. „Л. К.” №2, ет.1, оф. №100 – адв. А.Д. *** в размер на сумата от 6 983.86 лв., представляващи дължима и непогасена главница по договор за кредит №5220/15.01.2008 г., сумата от 578.10 лв. – дължими договорни лихви върху посочената главница за периода от 15.02.2011 г. до 15.03.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 16.03.2012 г. до окончателното изплащане на задължението на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Ответника също така е бил осъден да заплати на ищеца и сумата от 961.09 лв., представляващи сторените в производството разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал С.И.С., който обжалва същото пред Ш.ски окръжен съд изцяло. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се едно евентуално нарушение, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по предявен от ответника инцидентен установителен иск. Сочи, че постановеното първоинстанционно решение е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и в противоречие с материалния закон и доказателствата по делото. Не се сочат конкретни факти и обстоятелства обосноваващи тези изложени в жалбата твърдения. Сочи се, че първоинстанционното решение следва са бъде отменено изцяло, а вместо него следва съдът да постанови друго, с което съдът да отхвърли предявения установителен иск.

Ответниците депозират писмен отговор на въззивната жалба в законовия срок. В него се сочи, въз основа на подробно изброени в отговора обстоятелства, че въззивната жалба е неоснователна. Молят да им бъдат присъдени и направените във въззивната инстанция разноски.

В съдебно заседание за въззивника се явява процесуален представител – адв. Ан. Д. от Ш.ска АК. Последния поддържа застъпените от него становище. От страна на въззиваемия е депозирана молба, подадена от процесуален представител, в която се сочи, че лицето ще е препятстване до се яви в съдебно заседание, но са моли да бъде даден ход на делото, като жалбата бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение съдът прие следното: На 16.03.2012 г. пред Ш.ския районен съд под №915/2012 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, ал.1, т.2 от ГПК от „У. б.” АД, ЕИК-831919536, гр. С. против С.И.С., ЕГН-********** и В.В. С., ЕГН-**********. В заявлението е било изложено следното: по силата на Договор за банков кредит №5220/15.01.2008 г.и Анекс №М001 от 23.07.2009 г. към посочения договор ответника С.И.С. е бил задължен към банката по заем възлизащ първоначално на 9500 лв. Солидарен длъжник, в качеството на поръчител по договора за заем станала В.В. С.. Лицето престанало да обслужва задълженията си по договора, а по смисъла на чл.15.4 от Анекса към договора за кредит неплащането на всяка или по-точно дори една от падежиращите суми води до възможност за банката да обяви остатъка от главницата за предсрочно изискуема. За исканите суми е издадена заповед за изпълнение №524/20.03.2012 г. Срещу нея от страна на длъжника С.И.С. е постъпило възражение по реда на чл.414 от ГПК. На 05.07.2012 г. в законовия месечен срок заявителят е предявил иска си по реда на чл.422 от ГПК.

Изложените по-горе, в заявлението на ищеца, обстоятелства не се оспорват от страните – че между тях е имало договор за потребителски кредит, анекса към него, както и неговото съдържание. Ето защо съдът не намира за необходимо задълбочено да обсъжда посочените обстоятелства. Не се сочи също така от ответника, че същия е заплатил задълженията си по договор за кредит или поне вече падежиралите такива. Ответника в отговора си пред първоинстанционния съд е направил възражение единствено, че кредитът не е станал предсрочно изискуем. Като основание за това същия е посочил, че клаузата на чл.15.4 от Анекса е нищожна на основание чл.26 от ЗЗД, тъй като същата противоречи на закона – на Закона за кредитните институции, на Търговския закон и на Закона за задълженията и договорите.

В рамките на производството пред първата инстанция е приета към материалите по делото и съдебно-счетоводна експертиза, която в заключителната си част констатира, че между страните е имало банков кредит в размер на 9500 лв., които след превод от страна на банката по сметка на ответника са били напълно усвоени от него. По кредита след отпускането му са извършвани периодични погашения, съобразно с констативната част на експертизата, които са били редовни до 15.02.2011 г., от който момент в счетоводството на банката няма данни за постъпили суми. Твърди се, че към момента на завеждане на заповедното производство по реда на чл.417 от ГПК се констатират следните задължения на длъжника към банка 6983.86 лв. – главница, както и 158.08 лв. – договорна лихва, 247.93 лв. – лихва за просрочена главница и 201.19 лв. – наказателна лихва. В този смисъл размера на договорната лихва, която се дължи от ответника според ССЕ е в размер общо на 607.20 лв. в отговор на въпрос в рамките на съдебното заседание вещото лице по експертизата сочи, че в кредитното досие на ответника не е видяла дали кредита е записан в регистъра за просрочени кредити, но по смисъла на възложеното и заключение не е имала подобна задача.

С оглед на така приетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи: настоящото производство е такова по установителен иск с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415 от ГПК. Това е особен вид установителен иск предпоставен от преди това протекло заповедно производство. По делото е категорично установено наличието на валидно сключен и действащ договор за потребителски кредит между страните. Впоследствие задължението на ответника е било новирано по силата на отново валидно сключен и действащ в отношенията между страните анекс. В неговият чл.15.4 е предвидена възможността за кредитодателят при необслужване и на една вноска, в която и да е нейна част – главница или лихви, същия да бъде обявен за предсрочно изискуем в цялата оставаща част. Тази клауза е така формулирана, че тя не зависи от извършване на допълнителни правни действия и е поставена в полето на субективното желание при изпълнение на обективната предпоставка – неизпълнение на падежиращо задължение, кредиторът или по-точно негов изпълнителен орган, който може да прави подобни изявления, да прогласи цялото задължение за предсрочно изискуемо. В случая не е необходимо нарочно изявление на банката насочено към длъжника, за да настъпи изискуемостта. В този смисъл направеното в отговора на ответника възражение, че посочената клауза е нищожна поради противоречие със закона, е неоснователно. Също така това възражение е бланкетно, тъй като противоречие винаги има с конкретна законова норма, каквато ответника не е посочил. Видно е също така, че става въпрос за възражение в отговора, а не за предявяване на инцидентен установителен иск от ответника, както се твърди във въззивната му жалба. За да има инцидентен установителен иск пред него следва да бъдат изпълнени всички онези предпоставки, които стоят като изисквания пред редовността на всяка искова молба по смисъла на чл.127 от ГПК. Дължи се и съответна държавна такса – ст. 449 от „Българско гражданско процесуално право”, девето издание – „Сиела”, 2012 г. – проф. Ж. Сталев и колектив. Като не е посочил в отговора си, че желае да води инцидентен установителен иск следва да се приеме, че ответника не е предявявал такъв, тъй като твърденията му за нищожност могат да бъдат предявени и като възражение, по какъвто начин правилно ги е възприел и разгледал първоинстанционният съд. В този смисъл и възражението на въззивника за процесуално нарушение в тази насока не се подкрепя от данните по делото.

Съдът приема, че ищеца правилно е провел установителния иск и същия следва да бъде уважен в пълните му предявени размери. От една страна установява се наличие на заемни отношения между страните, установява се от данните по делото дължимост на претендираните суми, както и настъпването на тяхната изискуемост. В подкрепа на това е приетата по делото ССЕ, както и данните от счетоводството на ищеца. Твърдението, че представените извлечения от сметки не представляват доказателство за задълженията на ответника е неправилно. Ищеца установи, че е отпуснал заем, както и установи, че вземането му е изискуемо. С оглед обстоятелството, че доказването на погасяването на задължението е благоприятно за ответника обстоятелство следователно съобразно общите правила на доказването в негова доказателствена тежест е било да установи извършените от него плащания. Това ответника не е направил. Той заема пасивната позиция да твърди, че представеното извлечение от сметки не установява вземането на ищеца, тъй като е нередовен документ за установяване на вземането. Следва да се има предвид, че извлечението от сметки е достатъчно основание за стартиране на производство по чл.417, ал.1, т.2 от ГПК и банката за това е представила такова. От друга страна извлечението от сметки е вторичен счетоводен документ – в смисъла на чл.6, ал.1, т.2 от Закона за счетоводството и по смисъла на закона той не съдържа задължителни реквизити. Такива има само първичния счетоводен документ с оглед нормата на чл.7 от ЗСч. Ето защо съдът намира и това твърдение на въззивника за неоснователно.

В този смисъл на се подкрепиха твърденията на въззивника, че първоинстанционното решение е постановено при нарушение на съдопроизводствените правила, че е необосновано, незаконосъобразно и в противоречие със събраните по делото доказателства.

С оглед изложеното следва да се приеме, че постановеното от първоинстанционния съд решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, а депозираната против него въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.

Въззиваемият не е отправил претенция за присъждане на разноски във въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касацонно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК, тъй като с оглед нормата на чл.286, ал.2 от ТЗ във вр. с чл.1, ал.1, т.7 от ТЗ предмет на производството е търговска сделка и делото следва да се разглежда като търговско.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №3/07.01.2013 г. постановено по гр. д. №2180/2012 г. по описа на ШРС.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.