Р Е Ш Е Н И Е№102

град Ш., 04.07.2013 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четвърти юни, две хиляди и тринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Азадухи Карагьозян

2.Йордан Димов

като разгледа докладваното от съдия Й. Димов, с участието на секретаря Ю. А. в. т. д. №265 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №193/11.03.2013 г. постановено по гр. д. №3785/2012 г. по описа на Районен съд – Ш. (ШРС) е било осъдено „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш., ул. „В. Л.” №5, представлявано от Управителя Н. Б. К. да заплати на „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш., ул. “П. В. №1А, представлявано от Управителя Х. Г. Н. сумата от 4010 лв., представляваща остатък от неплатено възнаграждение на ищеца, действащ в качеството му на посредник на ответника при сключване на сделка с недвижим имот, обективирана в НА за покупко-продажба №101, том ІІ, рег. №3204, дело №219/2012 г. по описа на Нотариус Светлозар Стоилов, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба пред съда – 30.10.2012 г. до окончателното и изплащане, както и сумата от 638.90 лв., представляваща направените по делото разноски.

Недоволен от така постановеното решение е останал ответника „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш.. В подадената от представител на дружеството жалба е посочено, че първоинстанционното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. С въззивната жалба се признава наличието на договор за посредничество между страните, но се твърди, че договорената сума за посредничеството е само сумата от 490 лв., която е била заплатена по представена по делото фактура. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно е преценил, че се дължи по-голяма сума, която е обичайна за случая в размер на 2% върху продажната цена на имота, тъй като договорената сума на страните по договора за посредничество е точно 490 лв. Сочи, че в противен случай във фактурата е следвало да бъде отразено, че последната представлява частично плащане. Моли да бъде отменено първоинстанционното решение, както и да му бъдат присъдени сторените в производството разноски.

Подаден е и отговор на въззивната жалба от името на ищеца „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш., в който се сочи, че същата е неоснователна. Сочи се, че твърдяното от въззивника, че е била договорена сума по-малка от 2% по договора за посредничество не отговаря на действителността, а както може да се установи от свидетелските показания на свидетелката Е. Д. налице е било уговорено възнаграждение в размер на 2%. В отговора се твърди, че дружеството –ответник е узнало за дължимите 2% комисионна 15-20 дни след като е изповядана сделката. С оглед на изложеното ищецът желае да бъде постановено решение, с което да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение, както и да бъдат присъдени сторените от ищеца развоски във въззивната инстанция.

В съдебното заседание за въззивника се явява адв. Г. Г. ***, който излага доводите залегнали във въззивната му жалба. За въззиваемото дружество се явява адв. Г. Т. последният защитава становището си от отговора на въззивната жалба.

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество същата се явява частично основателна.

След извършената служебна проверка на постановеното от първоинстанционния съд решение и предвид пределите на проверката пред въззивната инстанция съобразно нормата на чл.269 от ГПК: Настоящият иск следва да се квалифицира като такъв за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за търговско посредничество. Във въззивната жалба от страна на ответника е направено признание, че между страните е имало сключен договор за посредничество. Това признание стеснява предела на спорните въпроси, по които съдът следва да се произнесе в сравнение с тези въведени с исковата молба и отговора пред първоинстанционният съд. С оглед това признание следва да се приеме за безспорно установено, че между страните е бил сключен договор за посредничество. Спорен между страните пред въззивната инстанция остава въпроса за дължимият размер на възнаграждението по договора. Безспорно е между страните, че заплатените с фактура, издадена от ищеца под №105/07.05.2012 г. 490 лв. действително са платени във връзка с договора за посредничество. Спорът се концентрира около това дали посочената сума е частично плащане по договора за посредничество, както твърди въззиваемия в производството или това е цялата дължима по договора сума, както това твърди въззивника. Въззиваемият сочи, че това е сумата установена като дължима между страните, като отразена в посочената фактура. Въззивника сочи, че между страните не е постигната договорка за конкретна сума, а сумата по договора се дължи, съобразно установеното в закона, че когато няма договорена конкретна сума по договора за посредничество – дължи се обичайното по подобен тип договори, което той определя като 2% от стойността на прехвърлителната сделка, което според него е минималното, тъй като по делото има данни, че по други сделки се дължат 3%

С оглед доказателствата по делото съдът установи следната фактическа обстановка: Както бе посочено безспорно е между страните, че между тях е бил налице договор за посредничество, с оглед на което съдът не намира за необходимо да обсъжда доказателствата в тази насока. Установява се, че с управителя на дружеството ищец – Х. Г. Н. първо е контактувал собственика – продавач М. Е.Й.. Последният познавал Х. Н. от преди това. Той помолил управителя да му съдейства за продажбата на процесния имот, представляващ по данните в делото търговски обект, намиращ се в гр. Ш., ул. „Ц. О.” №6 имот с идентификатор №83510.664.384, с площ от 299 кв. м., заедно с построената в него масивна сграда за търговия с идентификатор №83510.664.384.4, състояща се от следните три обособени в нея обекта: магазин за хранителни стоки, с площ от 47.75 кв. м. с идентификатор №83510.664.384.4.2, букмейкърски клуб с площ от 73.18 кв. м. и идентификатор №83510.664.384.4.3, както и помещение за производство и търговия и офис с площ от 114.50 кв .м., с идентификатор №83510.664.384.4.1. Управителят на дружеството ищец се съгласил да посредничи. Между страните не бил сключен писмен договор. Всъщност наличието на договор за посредничество между дружеството ищец и свидетелят М. Е.Й. се установява единствено от показанията на последния. Независимо от твърденията на ищеца, че последния е предлагал имота чрез обяви във вестниците подобно обстоятелство не е установено с доказателства, а от друга страна публикацията от търговски посредник не представлява доказателство за наличие на договор, доколкото публикуването на обява не може да установи наличие на договор за посредничество. Между страните не била договорена сума. Според показанията на ищеца Й. такава въобще не била уговаряна, а след приключване на сделката той на добра воля заплатил на дружеството сумата от 400 лв. за посредничеството (л.59 от първоинстанционното дело). От данните по делото се установява, че по това време свидетелката Е. Й. Д. се била ангажирала със задачата да намери движим имот, в който дружеството ответник да вложи част от печалбите си, вероятно сумата около 300 000 лв. Свидетелката Д. има дял в ответното дружество равен на 50% от собствеността, заедно със своя син Р. Д. К. и снаха си Н. Б. К.. Управител на дружеството била Н. К.. Въпреки, че нямала надлежно упълномощаване от дружеството, за да търси и придобие имот, с оглед данните по делото от момента на контакт с посредника до сключването на прехвърлителната сделка, но без последната, свидетелката Е. Й. Д. осъществила всички подготвителни действия насочени към сключване на договора за покупко-продажба. През цялото време последната контактувала с продавача, а и с посредника, както и с други лица, които оказали съдействие за сключване на сделката. Сделката била реализирана на 17.04.2012 г., видно от НА том ІІ, рег. №3204, дело №219/2012 г. на Нотариус с №024 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС, като описаната в НА продажна цена е 254 700 лв., а данъчната оценка на имота е 302 226.20 лв. На неустановена дата след осъществяване на сделката, но както сочат страните, а и свидетелите, които дават показания в тази насока – не по-късно от две-три седмици след реализиране на сделката след нарочна покана от страна на управителя на дружеството ищец свидетелката Е. Й. Д. посетила офиса на дружеството. Тя била придружавана от своята дъщеря – свидетелката К. Д. К. – К.. Там свидетелката Д. от името на дружеството (отново без да има представителна власт да прави това) заплатила на дружеството ищец сумата от 490 лв. като възнаграждение за посредничеството по сделката.

Основен спорен въпрос по делото е размера на дължимото възнаграждение, пречупено през законоустановеното изискване при липса на договорка между страните по договор за посредничество да се заплати обичайното възнаграждение. По делото е назначена експертиза с две основни задачи – да посочи обичайната стойност на възнаграждение за посредничество, който се дължи от купувача при сключване на сделка с недвижим имот, както и да изчисли размера на дължимото възнаграждение по договора за посредничество между двете дружества. В заключението на експерта се съдържа твърдението, че обичайния размер на комисиона е 2%, както и че размера на сумата, която се дължи при посредничеството по посочената сделка е общо 5094 лв., като авансово заплатена е сумата от 490 лв., а дължимия остатък е 4604 лв. Настоящият съдебен състав не приема заключението поне що се отнася до размера на обичайно дължимото по договори за посредничество. В експертното заключение в констативно-съобразителната част по делото не се съдържа информация за източниците, от които е почерпило информация вещото лице. Там в отделен абзац, заемащ почти цялата констативно-съобразителна част е изложено описание на нуждата от посредник по прехвърлителните сделки и какви ползи извличат страните по договора за продажба от това. Съдържат се данни, че информацията по заключението е придобита, както е посочено - от търговската мрежа. Какво се има предвид в конкретния случай не е ясно, но е очевидно, че подобна информация не може да бъде добита от търговската мрежа, а единствено от търговци, които се занимават с посредничество по занятие или, което още по-надеждно може да установи това, с представянето като доказателство или сравнителен материал в експертизата на конкретно сключени договори с упоменаване на размера на сумите платени по подобни договори. Отделен е въпроса, че експертиза по този въпрос не е следвало да се назначава, доколкото подобни обстоятелства могат да се установят със свидетелски показания писмени доказателства, а относно тях не е налице нужда от специални експертни познания. Ето защо поради липса на обоснованост съдът не приема заключението като годно доказателство.

С оглед установяване на обичайния размер на дължимото възнаграждение по делото са закрепени свидетелските показания на двама свидетели – свидетелката И. В. Б., която е свидетел на ищеца и свидетелят Я.И.Я., който е воден от ответника. По делото се установява, че свидетелката Б. живее на съпружески начала с управителя на ищцовото дружество – Х. Н.. Последната сочи, че тя също е собственик на дружество, което по занятие се занимава с покупко-продажба на недвижими имоти. В своите показания последната сочи, че знае за имота, продажбата на който е била предмет на договора за посредничество, като дори със съгласието на управителя на ищеца тя предлагала имота за продажба. Последната твърди, че обичайното възнаграждение по договора за посредничество е 3% от продажната цена, но големи сделки се сключват и при 2% договорено възнаграждение. Друго установяват показанията на свидетеля Я.И.Я.. Последният сочи, че възнаграждението по подобни сделки много често варира, като при тези с по-ниска стойност (като номинална сума) се договаря възнаграждение в размер на 3% от цената, но по-сделки с по-голям материален интерес е обичайно да се договаря и сума в по-нисък размер, като сочи, че може и 1%. Твърди, че най-голямата сделка, по която е посредничил е била на стойност от 80 000 лв. и е било договорено възнаграждение в размер на 1%. Съдът не приема за достоверни показанията на свидетелката Б. доколкото последната съжителства на семейни начала с управителя на дружеството ищец, а с оглед нейните показания може да се заключи, че самата тя е била ангажирана при посредничеството за продажба на настоящия имот. Това я поставя в светлината на предубедено лице и съдът намира, че не следва да обосновава изводите си върху посочените свидетелски показания. Що се отнася до свидетелят Я. – последният макар и свидетелстващ в полза на ответника е непредубеден, за него няма данни да е в някаква форма на обвързаност с ответната страна и неговите показания следва да се третират като безпристрастни и обективни.

Относно размера на обичайно дължимото възнаграждение има и косвено доказателство, че това не е точен твърд процент, а е клауза която подлежи на договаряне от страните, като определящо значение има преди всичко продажната цена, чиито размер дава и съответно отражение върху размера на възнаграждението по договора за посредничество. Бланката представена от дружеството ищец и приложена по делото на л.53, и която съдържа типов договор за посредничество сключван между дружеството ищец и неговите съконтрахенти по договори за посредничество установява, че за размера на възнаграждението е оставено празно място, което подсказва, че е дадена възможност да бъде дописвана, респективно уговаряна в различен размер дължимата по договорите сума. Независимо, че в конкретната бланка, представена в копие, с химикал, ръкописно, е дописано дословно „2% (два процента)” явно е, че самият ищец в качеството си на посредник по занятие не ползва твърд процент при сключените от него сделки и това (уговорката за 2% възнаграждение) не може да се третира като обичайно възнаграждение.

Предвид изложеното и прието от съда от фактическа страна по делото съдът направи следните правни изводи: В настоящото производство съдът е сезиран с иск за осъждане на ответника за сума представляващо дължимо възнаграждение по договор за посредничество. Договорът за посредничество е вид търговски договор, който няма нарочна правна уредба, но някои от основните негови характеристики могат да бъдат извлечени чрез тълкуване на нормите касаещи търговския посредник – Раздел ІІ на глава VІ на Търговския закон. Въпреки оскъдната правна уредба договорът за посредничество следва да бъде определен като договор по който винаги едната страна е търговски посредник по смисъла на чл.49 от ТЗ, който посредничи между две страни с оглед интереса им от постигане на конкретна правна сделка. Всъщност интереса на другия съконтрахент за участие в подобен договор произтича от нуждата да бъде свързан с друга страна за сключване на конкретна сделка. С оглед осъществяване на целената сделка на търговския посредник се дължи възнаграждение. Договорът е неформален, формата може да е от необходимост само във връзка с доказването – чл.164, ал.1, т.3 от ГПК. Договорът за посредничество с участието на търговски посредник следва да се отличава от комисионния договор. При договорът за посредничество посредникът дължи свързване на страните по една бъдеща сделка. В тази сделка той не участва пряко, нито има задължения по нея за извършване на каквито и да са други правни или фактически действия. Действително неговото възнаграждение е поставено под условие от реализирането на тази сделка, за която той е свързал страните, тъй като възнаграждение би му се дължало само ако сделката е реализирана. Изложеното различава договорът за посредничество от комисионния договор, който е свързан с поемането на задължение да се продават (или купуват) стоки или ценни книги на друго лице, но от свое име. Това уточнение е във връзка с обстоятелството, че страните често намесват в изложението си твърдението, че по договора се дължи „комисион”, с оглед на това, че фактурата служеща за основно доказателство съдържа в себе си като основание „комисион”, както и предвид, че нито в извършения от първоинстанционния съд доклад, нито в мотивите по делото е дадена правна квалификация на спора. Това въззивната инстанция не приема за съществено процесуално нарушение, доколкото не е довело до промяна на доказателствената тежест и респективно не са накърнени процесуалните права на страните.

В настоящата хипотеза, особено предвид признанието във въззивната жалба, че е налице договор за посредничество между страните, съдът не следва да обсъжда данните в тази насока, въпреки, че същите са противоречиви. Следва да се приеме за установено, с оглед признанията, че и процесната фактура, в която е записано като основание за плащане „комисион” установява плащане по посочения договор за посредничество. Според данните по делото съдът приема, че ищцовото дружество е изпълнило задълженията си по договор за поръчка като е осъществило свързване между продавач и купувач и по смисъла на чл.51 от ТЗ на него му се е следвало възнаграждение за изпълнените от него задължения по договора – да свърже страните за осъществяване на сделка, съобразно с обичайното възнаграждение. Установи се, че обичайното възнаграждение по договорите за посредничество често се уговаря в процент от продажната цена на имота, като обаче тя варира в различните случаи. Когато цената по сделката в номинал е ниска, то тогава е обичайно да се заплащат 3% върху продажната цена, ако стойността на сделката е по-висока това води и до промяна на дължимото като процент, като често то е 2%, но по големите сделки, както установява свидетелят Я., дължимата сума е често 1%. Посоченият свидетел сочи изрично, че най-високата реализирана сделка, по която неговото дружество е участвало като посредник е в размер на 80 000 лв. и полученият от него хонорар е в размер на 1%. В настоящият случай продажната цена на имота е 257 000 лв., което е повече от три пъти над посочения от свидетелят Я. максимален размер, при който последният е реализирал сделка, ето защо обосновано може да се заключи, с оглед установената практика, която дава възможност да се намалява процента на дължимото възнаграждение съобразно с размера на сумата по сделката, че в случая обичайното възнаграждение следва да е и под 1%. От друга страна по данни от труда на проф. О. Г. – „Коментар на търговския закон. Книга първа”, второ издание, 2007 г. – стр.262 е посочено, че при търговското посредничество, възнаграждението възприето като обичайно с оглед трайно установената практика по отменения през 1951 г. ТЗ е в размер на 0.5 % и то за сделки над 5000 лв. С оглед на това съдът намира, че в настоящата хипотеза и с оглед на обстоятелството, че съобразно установената обичайна практика при посредничеството при продажба на недвижими имоти, колкото по-голяма е продажната цена на имота в номинална (абсолютна) стойност, толкова по-малко е дължимото възнаграждение в относителна стойност (като процент) следва да се приеме, че обичайно дължимо възнаграждение по процесната сделка би била сумата от 0.5%. По този начин по посочената сделка може да се установи, че дължима е сумата от 1285 лв. Установено е, че от страна на купувача са заплатени 490 лв., което означава, че претенцията на ищеца е следвало да бъде уважена до размера на 795 лв., а в останалата част до пълния предявен размер да бъде отхвърлена.

В това отношение не са резонни направените от ответното дружество възражения. Първоначално се е поддържало, че няма договор, обстоятелство, при което преценките на въззивния съд биха били по-различни, но с въззивната жалба се признава наличие на договор за посредничество. Това означава, че има признание на факти и обстоятелства, които съдът не може да игнорира. От друга страна по смисъла на закона възнаграждението за посредничество се дължи едва при реализиране на сделката. От данните по делото се установява, че сделката е реализирана. Няма данни конкретно възнаграждение до момента на претенцията да е било уговаряно в конкретен размер. Ето защо следва да се приеме, че се дължи обичайното възнаграждение. Твърдението на ответника, че има договореност за конкретна сума платена по процесната фактура не намират опора в доказателствата по делото. Видно е от свидетелските показания на Е. Й. Д., че две седмици след сделката последната е била поканена от управителя на дружеството ищец и от нея е поискано да заплати 2% върху сумата за покупко-продажба. В случая това искане има основание, доколкото е налице признание на обстоятелството, че има договор, но няма никакви данни да е договорен конкретен размер на възнаграждение. Практически това означава, че се дължи обичайното. Ето защо не може да се приеме, че всъщност е уговорена сумата от 490 лв. сочената сума е цялата дължима по договора, защото за това са се договорили страните. Практически уговарянето на тази по-малка сума се явява обстоятелство, което в светлината на постановеното с нормата на чл.51 от ТЗ е благоприятно за въззивника и е в негов интерес установяването му, т.е. в негова доказателствена тежест е било да установи кога и как е договорена такава сума. Това твърдение обаче не е било подкрепено с доказателства. То не се установява от договор или свидетелски показания. Напротив свидетелката Д. установява, че управителя на ищеца е поискал по-висока сума – 2%, която е счел за обичайно дължима предвид чл.51 от ТЗ, но последната имайки субективното убеждение, че действа от името на дружеството ответник е отказала заплащане на по-висока сума. Това не говори за съгласие между страните по дължимата сума по договора, още повече, че макар действайки със субективното виждане, че е представител на ответното дружество свидетелката Д. не е била оправомощена да го представлява. Ето защо няма договорена цена по договора за посредничество, като в тази насока този съществен елемент по договора следва да бъде заменен от разпоредбата на чл.51 от ТЗ.

Не се споделя от съда твърдението пред първата инстанция и във въззивната жалба, че по-ниско възнаграждение се дължи поради обстоятелството, че посредника не е извършил никакви допълнителния действия във връзка със сключване на договора извън свързването на страните. Действително това е така – няма други действия на посредника извън свързването на страните, но по смисъла на закона и практиката свързването на страните е цялото съдържание на договора за посредничество – стр. 257 от „Коментар на търговския закон. Книга първа” – „Подготовката на сключване на договора не предполага непременно непосредствено участие на посредника в преговорите. Достатъчно е сключването на договора да е резултат на това, че посредникът е свързал страните по него.”

С оглед на изложеното, след като счете подадената въззивна жалба за частично основателна съдът намира, че постановеното от първоинстанционния съд решение следва да бъде отменено в частта, с която е присъдена на ищеца сумата от 3215 лв., представляваща разликата между присъденото по договора оставащо възнаграждение от 4010 лв. и това, което въззивната инстанция приема като дължимо в размер на 795 лв.

От страна на двете страни има претенции за присъждане на разноски. За въззивника може да се установи, че такива са 400 лв. за адвокатски хонорар пред първата инстанция, както и 520 лв. адв. хонорар пред втората инстанция и 84.70 лв. разноски за държавна такса, ведно с банковата такса по въззивната жалба или общо 1004.70 лв. Ето защо ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 805.51 лв., представляващи направените от ответника разноски за производството пред двете инстанции, съобразно с отхвърлената част от иска.

Във въззивното дело няма данни ищеца да е направил разноски. такива са единстевно разноските направени пред първата инстанция, от които 400 лв. адвокатски хонорар, 164.90 лв. – държавна такса ведно с такса превод и 74 лв. за назначената експертиза, призоваване на двама свидетели и преводна такса. Или общо за ищеца разноски от 638.90 лв. С оглед частичното отхвърляне на иска от настоящата инстанция следва да бъде отменено първоинстанционното решение в частта за разноските за сумата на 126.67 лв., които се дължат на ищеца с оглед на уважената част от предявения иск.

За ищеца се установява, че последния дължи

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение №193/11.03.2013 г. постановено по гр. д. №3785/2012 г. на ШРС, само в частта, с която е осъдено „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш., ул. „В. Л.” №5, представлявано от Управителя Н. Б. К. да заплати на „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш., ул. “П. В. №1А, от Управителя Х. Г. Н. да заплати сумата над 795 (седемстотин деветдесет и пет) лева, до сумата от 4010 (четири хиляди и десет) лева, която е присъдена като дължима по договор за търговско посредничество между „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. като възложител и „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш. като посредник за придобиване от страна на „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. на имот, представляващ търговски обект, намиращ се в гр. Ш., ул. „Ц. О.” №6 имот с идентификатор №83510.664.384, с площ от 299 кв. м., заедно с построената в него масивна сграда за търговия с идентификатор №83510.664.384.4, състояща се от следните три обособени в нея обекта: магазин за хранителни стоки, с площ от 47.75 кв. м. с идентификатор №83510.664.384.4.2, букмейкърски клуб с площ от 73.18 кв. м. и идентификатор №83510.664.384.4.3, както и помещение за производство и търговия и офис с площ от 114.50 кв .м., с идентификатор №83510.664.384.4.1, описан в НА том ІІ, рег. №3204, дело №219/2012 г. на Нотариус с №024 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС, както и в частта за присъдените разноски над сумата от 126.67 лв. (сто двадесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки) до сумата от 638.90 лв. (шестстотин тридесет и осем лева и деветдесет стотинки), като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ претенцията на „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш. да бъде осъдено „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. да заплати сумата над 795 (седемстотин деветдесет и пет) лева до пълния предявен размер от 4010 (четири хиляди и десет) лева, която се дължи по процесния договор за търговско посредничество между „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. като възложител и „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш. като посредник за придобиване от страна на „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. на имот, представляващ търговски обект, намиращ се в гр. Ш., ул. „Ц. О.” №6 имот с идентификатор №83510.664.384, с площ от 299 кв. м., заедно с построената в него масивна сграда за търговия с идентификатор №83510.664.384.4, състояща се от следните три обособени в нея обекта: магазин за хранителни стоки, с площ от 47.75 кв. м. с идентификатор №83510.664.384.4.2, букмейкърски клуб с площ от 73.18 кв. м. и идентификатор №83510.664.384.4.3, както и помещение за производство и търговия и офис с площ от 114.50 кв .м., с идентификатор №83510.664.384.4.1, описан в НА том ІІ, рег. №3204, дело №219/2012 г. на Нотариус с №024 на Нотариалната камара и район на действие – района на ШРС, като неправилно и необосновано, както и в частта за присъдените разноски над сумата от 126.67 лв. (сто двадесет и шест лева и шестдесет и седем стотинки) до сумата от 638.90 лв. (шестстотин тридесет и осем лева и деветдесет стотинки).

ПОТВЪРЖДАВА Решение №193/11.03.2013 г. постановено по гр. д. №3785/2012 г. на ШРС в останалата му обжалвана част, с която е осъдено „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. да заплати сумата от 795 (седемстотин деветдесет и пет) лева като остатък по главница по описания по-горе договор за посредничество.

ОСЪЖДА „Н.” ЕООД, ЕИК-200431695, гр. Ш. да заплати на „Д.” ООД, ЕИК-127578360, гр. Ш. сумата от 805.51 лв. (осемстотин и пет лева и петдесет и едва стотинки) разноски на ответника за водене на производството пред двете инстанции, съобразно с отхвърлената част на иска.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.