Р Е Ш Е Н И Е№46

гр. Ш., 07.03.2014 г.

Ш.ски окръжен съд, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. С. Радослава

2. Т. Димитрова

при секретаря Г. С., като разгледа докладваното от съдия – докладчика Т. Димитрова в.гр.д. № 742 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на О.М.М., Д.Р.М. и А.А.М., чрез процесуалния представител адв. С. Г. от ШАК, срещу решение № 789/18.10.2013 г. по гр. № 4848/2011 г. по описа на ШРС, с което са отхвърлени предявените от тях установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК и осъдителен иск по чл.73, ал.1 от ЗС и са осъдени да заплатят на ответниците 300.00 лева деловодни разноски.

Жалбоподателите намират решението за неправилно, незаконосъобразно и необосновано, поради което молят въззивният съд да го отмени изцяло, като, вместо него постанови друго, с което да уважи исковите им претенции и им присъди извършените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, възвивалите „О.А. И.„ ЕООД, гр. П. представлявано от управителя Й. К. Г., чрез процесуалния представител юрисконсулт Е. Г., „О. А.„ ЕООД, гр. П. представлявано от управителя З.С. С. и Б.М.М., действащ чрез адв. М. Д. от ШАК, депозират отговори на въззивната жалба, в които я оспорват като неоснователна и молят за оставянето й без уважение. Първият от тях моли и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски, както и на юрисконсулско възнаграждение, в размер на 200.00 лева.

Въззиваемите Д.М.М. и М.И.М. не изпращат отговор на жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното:

Гр.д. № 4848/2011 г. описа на ШРС е образувано по искова молба на О.М.М., Д.Р.М. и А.А.М., в която твърдят, че са наследници на М.М.М., ЕГН **********, починал на 22.07.2004 г.. Приживе, наследодателят им и братята му Д.М.М., Х. М.М. и Б.М.М., всичките като наследници на починалия си баща М. М. Ч., са получили, всеки един, по 1/4 ид. ч. от недвижим имот, представляващ земеделска земя в село Д. - лозе /нива/ от 11.000 дка, трета категория, местност „КОРУ А., имот № 096001, при граници: 096002 - лозе на М. Х. И., № 000108 - полски път на общината, № 000114 - полски път на общината, 000109 - полски път на общината, подробно описан в Решение № 18-2/04.02.1999 г. на ПК-Ш., който имот по КК представлява поземлен имот с идентификатор 23813.96.1. На 11.12.2006 г., с н.а. № 14, т. V, рег. № 21342, дело № 608 от 11.12.2006 г. по описа на нотариус В. В., ответниците Б.М.М. и Д.М.М., действащи чрез пълномощник, са продали на ответника М.И.М. целия описан по-горе недвижим имот. На 26.02.2007 г., с н.а. № 125 от 26.02.2007 г. имотът е прехвърлен, отново чрез покупко-продажба, на ответника „О. А.” ЕООД, като това дружество от своя страна е продало имота на „О. А.И.” ЕАД, ЕИК 160126713, с н.а. № 60, т. ХVІІІ, рег. № 6478, дело № 5594 от 01.12.2009 г. на АВ. Последното дружество е заличено като търговец и правоприемник на активите и пасивите му е ответното дружество „О. А.И.” ЕООД, ЕИК 201304848. Ищците считат, че те са собственици, по силата на наследствено правоприемство на 1/4 ид. ч. от гореописания имот, тъй като никога не са изразявали воля за прехвърлянето му на което и да е от посочените лица. Поради изложеното, молят съдът да постанови решение, с което да признае за установено спрямо ответниците, че ищците, като наследници на баща си М.М.М., ЕГН **********, са собственици по наследство общо на 1/4 ид.ч. от имота, да отменени, по реда на чл.537, ал.2 от ГПК, н.а. № 14, т. V, рег. № 21342, дело № 608 от 11.12.2006 г. по описа на нотариус В. В., н.а. № 200, т. І, дело № 161/26.02.2007 г. на нотариус Св. С. и н.а. № 167, т. IX, дело № 1207/01.12.2009 г. на нотариус А. А., в частта касаеща ищците, и осъди „О. А.И." ЕООД, ЕИК 201304848, да им заплати общо сумата от 100.00 лева, представляваща 1/4 ид.ч. от гражданските плодове /арендната цена/, получена от ответника за отдадения под аренда имот, за периода от 29.07.2008 г. до 12.12.2011 г. - датата на подаване на исковата молба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на настоящата молба до окончателното изплащане на сумата.

Ответникът „О. А.И.” ЕООД е депозирал отговор на исковата молба, в който навежда доводи за недопустимост на предявените искове, по причина, че ищците не са представили надлежни доказателства, че са наследници на М. М. Ч.ов, с оглед на което се явяват ненадлежна страна по тях. По същество, оспорва исковете като неоснователни, по подробно изложени в отговора съображения, и се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност като добросъвестен владелец, ползвайки се от разпоредбата на чл.82 от ЗС.

Ответникът „О. А.” ЕООД депозира отговор, в който сочи аргументи за недопустимост на предявения срещу него иск, поради обстоятелството, че правоотношенията, предхождащи последната разпоредителна сделка с имота, са ирелевантни и ищците нямат правен интерес от водене на установителен иск срещу него, както и по причина, че същите не доказват качеството си на наследници на праводателя М. М. Ч.ов. По същество, оспорва иска.

В съдебно заседание ответниците Д.М.М. и Б.М.М., действащ чрез назначения му особен представител оспорват исковете като неоснователни и недоказани.

Ответникът М.И.М. не взема становище по исковете.

С определение от 01.03.2013 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение възраженията на ответниците „О. А.И.„ ЕООД и „О. А.„ ЕООД относно недопустимост на исковете, с мотиви, които настоящата инстанция споделя изцяло и не счита за необходимо да преповтаря.

Съдът е квалифицирал исковите претенции като положителни установителни искове по чл.124, ал.1 от ГПК и осъдителен иск по чл.73, ал.1 от ЗС, а с решението си ги е отхвърлил изцяло, като неоснователни и недоказани, и е осъдил ищците да заплатят на ответника „О.А. И.„ ЕООД деловодни разноски в размер на 300.00 лева. Решението се обжалва изцяло от ищците.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Установява се, че исковата молба, имаща за предмет обективно и субективно съединени положителни установителни искове за собственост срещу всички ответници е вписна само по отношение на „О. А.И.„ ЕООД, който пропуск обаче, съгласно задължителните тълкувания по т.2 от ТР № 3/19.07.2010 г. по т.д. № 3/2009 г. на ВКС, не е пречка за възникване на валидно процесуално правоотношение и постановяване на валиден съдебен акт.

По съществото на спора, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се доказва, че лицето М. М. Ч., ЕГН ********** е починало на 17.01.1997 г., като е оставило за свои законни наследници ответниците Б.М.М. и Д.М.М., и М.М.М. – негови синове. М. М. Ч. е имал и още един син – Х. М.М. / Ю. М.М. /, починал на 24.12.1994 г., за който не се установява да е оставил низходящи, които да са го заместили по реда на чл.10, ал.1 от ЗН. Синът М.М.М. е починал на през 2001 г., като е оставил за свои законни наследници ищците О.М.М., Д.Р.М. – негови деца и А.А.М. – съпруга. С решение № 18-2 от 04.02.1999 г. на ПК – Ш., на М. М. Ч., ЕГН ********** е възстановено правото на собственост върху лозе от 11.000 дка, ІІІ категория, местност „К.А.", имот № 096001, при граници: 096002 - лозе на М. Х. И., № 000108 - полски път на общината, № 000114 - полски път на общината, 000109 - полски път на общината. С н.а. № 14 от 11.12.2006 г., том V, рег. № 21342, дело № 608 от 2006 г. по описа на нотариус В. В., Д.М.М. и Б.М.М., и двамата действащи чрез пълномощника М.И.М., са продали на последния описания в решение № 18-2/04.02.1999 г. на ПК – Ш. нидвижим имот, за сумата от 862.40 лева. С н.а. № 200 от 26.02.2007 г., т. I, рег. № 2583, дело № 161 от 2007 г. на нотариус С. С., М.И.М. е препродал имота на „О. А.„ ЕООД, Булстат 115771259. От своя страна, с н.а. № 167 от 01.12.2009 г., т. ІХ, рег. № 9807, дело № 1204 от 2009 г. на ноталиус А. А., „О. А.” ЕООД е продало същия на „О. А.И.” ЕАД, ЕИК 160126713. На 08.10.2010 г. „О. А.И.” ЕАД е преобразувано в търговско дружество „О. А.И.” ЕООД, ЕИК 201304848, което е правоприемник на активите и пасивите му. От приложените по делото материали по ДП № 1886/2011 г. по описа на РУП- Ш. и н.д. № 608/2006 г. на нотариус В. В., рег. № 018, с район на действие ШРС, се изяснява, че, при изповядване на сделката, обективирана в н.а. № 14, т. V, рег. № 21342, дело № 608/2006 г. са представени нужните според закона документи, в това число и удостоверение за наследници на М. М. Ч., № 196/20.11.2006 г. на Кметство - с. Д., в което като наследници на починалия са посочени само лицата Б.М.М., Д.М.М. и Ю. М.М. /последният починал на 24.12.1994 г. и оставил за свои законни наследници първите двама, съгласно удостоверение № 197/20.11.2006 г. на Кметство - с. Д./. В съдебно заседание, Д.М.М. заявява изрично, че наследствените ниви, включително и спорния имот, са продадени само от двамата братя, като частта на третия брат – наследодател на жалбоподателите е отчуждена въз основа на пълномощно, дадено им от него преди да почине, както и, че, след продажбата на имота, той е търсил наследниците на брат си да им даде съответната част от получената продажна цена. По делото обаче не се доказва твърдението на страната, че приживе бащата на жалбоподателите е упълномощил продавачите по сделката да се разпореждат със собствените му имоти.

Позовавайки се на изнесените факти, съдът приема за безспорно установено, че соченият за общ наследодател М. М. Ч. е починал на 17.01.1997 г. и е оставил като наследници синовете си Б.М.М., М.М.М. и Д.М.М., всеки от които, на основание чл.5, ал.1 от ЗН е придобил по 1/3 ид.ч. от наследството на баща си. Съгласно решение на ПК – Ш. № 18-2 от 04.02.1999 г., което се ползва с удостоверителната сила на констативен нотариален акт относно правото на собственост и не е оборено по надлежния ред, на М. М. Ч. е възстановена собствеността върху спорния недвижим имот. Доколкото обаче, според приложеното по дело удостоверение за наследници, същият е починал през 1997 г., следва да се заключи, че възстановеното му право на собственост е преминало направо в патримониума на неговите законни наследници, при квоти, съответни на припадащите им се наследствени дялове. След смъртта на наследника М.М.М. през 2001 г., неговият дял от правото на собственост върху процесната нива е наследен от жалбоподателите, при квоти по 1/3 ид.ч. за всеки, съгласно чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН, поради което за него те се легитимират като надлежни собственици, по силата на наследяване. На 11.12.2006 г. въззиваемите Д.М.М. и Б.М.М., представлявани от въззиваемия М.И.М., са отчуждили целия имот на последния, чрез нотариален договор за покупко – продажба, без те или пълномощникът да са били упълномощени от жалбоподателите да се разпореждат със собствените им идеални части от него. Що се касае до твърдението на Д.М.М., че той и брат му са имали пълмонощно от наследодателя М.М.М. да се разпоредят със собствената му част от имота, настоящата инстанция споделя доводите на районен съд, че липсват доказателства за подобно упълномощаване, но, дори и то да е било факт, е ирелевантно по отношение на осъществената след смъртта на упълномощителя правна сделка, предвид обстоятелството, че дадените пълномощия са се прекратили от датата на смъртта на представлявания, а и, считано от същата, правото му на собственост е преминало в партимониума на жалбоподателите, по силата на наследяване по закон. Ето защо, съдът достига до извод, че, сключвайки сделката по н.а. № 14, т. ІV, рег. № 21342, н.д. № 608/2006 г. на нотариус рег. № 018, продавачите са се разпоредили с 1/3 ид.ч. от спорния имот, която не е тяхна собственост, а такава на жалбоподателите, поради което по отношение на нея не е настъпил целения транслативен ефект, като той не е налице и при последващите прехвърлителни сделки, обективирани в н.а. № № 200 от 26.02.2007 г., т. I, рег. № 2583, н.д. № 161/2007 г. на нотарус рег. № 024 и н.а. № 167, т. ІХ, рег. № 9807, н.д. № 1204/2009 г. на нотариус рег. № 019. Поради горното, заключава, че жалбоподателите не са загубили правото си на собственост върху получената по наследство от общия им наследодател 1/3 ид.ч. от имота по силата на визираните разпоредителни сделки.

Срещу претенцията за собственост на жалбоподателите ответникът „О. А.И.” ЕООД противопоставя възражение, че е придобил собствеността върху имота по давност, в качеството му на добросъвестен владелец, който присъединява изтеклата в полза на праводателите му придобивна давност.

По повод на възражението, от материалите по делото се установява по безспорен начин, че, по силата на валиден договор за покупко-продажба, обективиран в н.а. № 167, т. ІХ, рег. № 9807, н.д. № 1204/2009 г. на нотариус рег. № 019, който не е оспорен в тази му част, дружеството се легитимира като собственик на 2/3 ид.ч. от процесния земеделски имот, като останалите 1/3 ид.ч. са собственост на ищците – жалбоподатели, по наследство. От изложеното следва, че упоменатите страни са съсобственици на имота, при посочените по-горе квоти. Както правилно е посочил в мотивите си районен съд, придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост. Тя е способ за придобиване право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право през определен период от време, фиксиран от закона. За придобиването по давност е необходимо да бъде установено владение върху един имот. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, и включва обективен елемент – упражняване на фактическа власт и субективен елемент – намерение за своене на вещта. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението – като непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Нормата на чл.79, ал.1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години, като ал.2 от същата разпоредба гласи, че, ако владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в продължение на пет години, т.е. придобивната давност се характеризира с два съществени елемента - изтичане на законно определен период от време и извършване на дейност на фактическо господство върху определен имот, с намерение да се свои. В чл.69 от ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Чл.81 от ЗС предвижда, че с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца, давността се прекъсва, а чл.83 от с.з. презумира, че, който докаже, че е владял в различно време, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Нормата на чл.82 от ЗС дава възможност на владелеца да присъедини към своето владение и владението на праводателя си, като в правната теория и трайната практика на съдилищата се застъпва становище, че, когато владелецът се позовава на кратката придобивна давност, може да присъединява към своето владението на провадателя си само, ако то също е добросъвестно. Правото на собственост не се придобива автоматично с изтичане на давностния срок, тъй като давността не се прилага служебно - чл.84 от ЗС във връзка с чл.120 от ЗЗД. Спред дефиницията по чл.70 от ЗС, владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или, че предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се предполага до доказване на противното.

С тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2012 г., ОСГК е прието, че презумпцията по чл.69 от ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността произтича от ЮФ, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага, поради което, за да се позове на давност за дяловете на другите, е достатъчно да докаже само, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 от ЗС. В хипотезата, при която правото на собственост се прехвърля по производен начин, без прехвърлителят да е собственик на целия имот, а само на идеална част от него, и владението е предадено на приобретателя, последният става съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но като владелец / добросъвестен или не, в зависимост от знанието за обема на правата на праводателя / започва да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което изключва владението на другия съсобственик. Затова приобретателят е съсобственик и владелец на целия общ имот и намерението му за своене се предполага. В конкретния случай, е безспорно, че ответникът „О. А.И.” ЕООД е придобил право на собстевеност върху спорния имот чрез деривативен способ – договор за покупко-продажба, който изключва владението на други лица върху същия. Досежно владението на имота, не се спори между страните, че от датата на закупуването му, дружеството е започнало да упражнява фактическа власт върху него и да го управлява като свой, отдавайки го под наем и аренда на трети лица. От изложеното следва, че, доколкото праводателите му не са били притежатели на собствената на жалбоподателите 1/3 ид.ч., въззиваемият е придобил качеството на съсобственик на имота задно с тях, при съответните квоти, и на владелец на целия имот, чието намерение да свои, включая и собствените на жалбоподателите идеални части, следва да се предолага до доказване на противното, на основание чл.69 от ЗС, като тежестта за оборване на презумпцията е на този, който твърди обратното, т.е. на ищците по установителния иск за собственост. При това положение, позоваващият се на давност следва да установи единствено, че е владял през изискуемия се от закона давностен срок. Навеждайки възражението си, въззиваемият заявява, че се ползва от кратката придобивна давност, в качеството му на добросъвестен владелец, като присъединява и давността, изтекла в полза на праводателите му. От материалите по делото, и най-вече от приложените нотариални и прокуроски преписки, както и от събраните гласни доказателства, се установява, че, към датата на изповядване на съответните разпоредителни сделки с процесния имот, купувачите по трите нотариални акта – М.И.М., „О. А.” ЕООД и „О. А.И.„ ЕАД, не са занели, че праводателите им не са собственици на наследствената на жалбоподателите 1/3 ид.ч., тъй като продавачите по първия нотариален акт са представили при сключване на първата сделка удостоверние за наследници, в което бащата на жалбоподателите не фигурира като наследник на М. М. Ч., а презумпцията по чл.70, ал.2 от ЗС важи и не се оборва и относно приобретателите по другите две сделки. От друга страна, от показанията на разпитаните по делото свидетели се изяснява, че при първите две продажби, купувачът по всяка от тях е установявал еднолично фактическа власт върху имота от момента на придобиването му, включая чрез трети лица, наематели или арендатори, като презумпцията по чл.83 от ЗС не се оборва от ангажираните от жалбоподателите доказателства, нито се установява прекъсване на упражняваното от купувачите владение за срок повече от шест месеца. Така, свидетелите заявяват, че М.М. и „О. А.” ЕООД се занимават със закупуване на земеделски земи, като заедно с процесната земя са закупили и много други имоти, с цел обработка и продажба. След закупуването на спорния имот, всеки от двамата въззиаеми го е предоставял за обработка на трети лица, обикновено местни жители, по силата на договор за наем. В подкрепа на казаното от свидетелите, са и представените по делото заверени преписи от договор за аренда на земеделски земи, вписан в Служба по вписванията – Ш. с № 173/29.07.2008 г. и договор за наем на земеделска земя от 17.03.2008 г., видно от които, съответно на 17.03.2008 г. и на 28.07.2008 г., „О. А.” ЕООД е сключило с трето лице договори за аренда /наем/ касателно процесната земеделска земя. По делото не са ангажирани доказателства, че от датата на закупуване на имота „О. А.И.” ЕООД също е упражнявало фактическа власт върху него, но очевидно този факт не се оспорва от ищците, предвид претенцията им по чл.73, ал.1 от ЗС. По делото не се установява също, че владението на въззиваемия е било преустановявано за срок повече от шест месеца или, че са настъпили факти, водещи до спиране или прекъсване на давността. Видно от материалите по ДП № 1886/2011 г. по описа на РУП – Ш., вх. № 2586 по описа на ШРП, на 14.09.2011 г. жалбоподателят О.М.М. е подал тъжба до ШРП, твърдейки, че е налице неправомерно разпореждане със собствената на жалбоподателите част от имота и е нарушено правото им на собственост върху него, но от преписката и останалите доказателства по делото не се доказва заявената претенция да е достигнала до знанието на владелеца „О. А.И.„ ЕООД или жалбоподателите да са извършили конкретни, явни и недвусмислени действия, с които да отрекат или обезпокоят владението му. В съотвествие с изнесените фактически и правни доводи, настоящата инстанция приема, че, считано от 11.12.2006 г. до датата на завеждане на исковата молба – 12.12.2011 г., в полза на въззиваемия „О. А.И.” ЕООД е изтекла предвидената в чл.79, ал.2 от ЗС придобивна давност по отношение наследствените на жалбоподателите идеални части от имота, поради което същият се легитимира като техен собственик на оригинерно правно основание. Предвид това, заключава, че предявените от жалбоподателите установителни искове за собственост са изцяло неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.

Касателно искането по чл.537, ал.2 от ГПК, намира, че изцяло е неоснователно, поради обстоятелството, че, съобразно задължителната съдебна практика, отменяването на нотариалния акт е предвидена от законодателя последица при уважаване на иск за собственост срещу третото лице, което се ползва от акта, но тя се отнася единствено до актовете, които са съставени по реда на обстоятелствена проверка. В случая, предявените установителни искове за собственост не са уважени, а освен това, нотариалните актове, чиято отмяна се иска, обективират разпоредителни сделки и не са от категорията на констативните, поради което относно тях нормата на чл.537, ал.2 от ГПК е неприложима. В този смисъл е и ТР № 178 от 30.06.1986 г. по гр. д. № 150/85 г., ОСГК. Ето защо, молбата по чл.537, ал.2 от ГПК следва да бъде оставена изцяло без уважение.

Досежно претенцията на жалбоподателите по чл.73, ал.1 от ЗС, приема, че, поради факта, че не са собственици на процесния имот, те нямат право на събраните от него плодове, поради което искът им е неоснователен. Независимо от горното, следва да се отбележи, че с оглед обстоятелството, че през исковия период „О. А.И.” ЕООД е било добросъвестен владелец по отношение собствените на жалбоподателите идеални части от имота, и разпоредбата на чл.71 от ЗС, съгласно която добросъвестният владелец се ползва от вещта и получава добивите които е дала, до предявяване на иска за връщането й, като законът има предвид, както натуралните, така и гражданските плодове от вещта, дори и да бяха собственици на имота, жалбоподателите отново не биха имали правно основание да претендират връщане на плодовете от него за минал период.

В съответствие с изложеното, заключава, че първоинстанционното решение, с което предявените искове по чл.124, ал.1 от ГПК и иск по чл.73, ал.1 от ЗС са отхвърлени като неоснователни, и ищците са осъдени да заплатят 300.00 лева делеводни разноски е изцяло законосъобразно и правилно и следва да се потвърди.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемия „О. А.И.” ЕООД, деловодни разноски във въззивното производство в размер на 200.00 лева – юрисконсултско възнаграждение.

Що се касае до молбата на особения представител на въззиваемия Б.М. М. – адв. М. Д. от ШАК за увеличение размера на определеното му възнаграждение, намира, че е изцяло неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, тъй като, съгласно чл.38 от ЗПП, размерът на възнаграждението на адвоката за съответната инстанция се определя по предложение на АС, след приключване на производството пред нея, въз основа на представен от адвоката доклад, а, според чл.39 от с.з., заплащането на предоставената правна помощ се извършва от НБПП, въз основа на отчета по чл.38 от ЗПП и решение на председателя на НБПП, което изключва възможността за определяне окончателния размер на дължимото се на особения представител възнаграждение от съда.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 789/18.10.2013 г. по гр.д. № 4848/2011 г. на ШРС.

ОСЪЖДА О.М.М., ЕГН **********, Д.Р.М., ЕГН ********** и А.А.М., ЕГН **********, действащи чрез адв. С. Г. от ШАК, със съдебен адрес:***, офис 1 да заплатят на „О. А.И.” ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. П. район С. бул. Д. № 5, ЕИК 201304848, представлявано от Б. К. П., деловодни разноски във въззивното производство в размер на 200.00 лева – за юрисконсутско възнаграждение.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на адв. М. Д. за увеличение размера на определеното му възнаграждение, в качеството му на особен представител на въззиваемия Б.М.М..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.