Р Е Ш Е Н И Е №74

гр. Ш. 08.04.2014 г.

Ш.ски окръжен съд, в публичното заседание на единадесети март две хиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. мл.с. Д. Димитров

при секретаря А. А., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 85 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на С.С.Т., А.С.Е., Н.С.С., Ф.И.С., Н.А.И. и Б.А.С., всички действащи чрез пълномощника адв. Р. Н. ***, срещу решение № 378/27.11.2013 г. по гр.д. № 219/2013 г. по описа на НпРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от тях, срещу Б.А.А. и Ш. М.А., иск по чл.108 от ЗС, в частта, в която е прието за недоказано оспорването на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г. на Община – К., декларация № 11516001249/29.04.1998 г. от Ш. М.А., декларация № 11516001249/11.04.2011 г. от Б.А.А. и скица № 189/27.05.2013 на Община – К., както и в частта, в която са осъдени да заплатят на ответниците 690.00 лева деловодни разноски.

Жалбоподателите намират обжалваното решение за незаконосъобразно, неправилно и необосновано, поради което молят въззивният съд да го отмени, като уважи предявения от тях иск, ведно със законните последици и им присъди направените по делото разноски за две инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемите Б.А.А. и Ш. М.А., действащи чрез процесуалния представител адв. С. К. от ШАК, депозират отговор на жалбата, в който я оспорват като неоснователна и недоказана и молят за оставянето й без уважение.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество същата е частично основателна, поради следното:

Гр.д. № 219/2013 г. по описа на НпРС е образувано по искова молба на жалбоподателите срещу въззиваемите, в която ищците твърдят, че общата им наследодателка Н. М. Т., б.ж. на с. П. общ. К., обл. Ш. починала на 21.08.2012 г., е изключителен собственик, на основание договор за доброволна делба от 23.05.2007 г., рег. № 5149/2007 г. на нотариус П.А., на няколко съседни недвижими имота в с. П. област Ш. включая на УПИ ХІ в кв.60 по плана на селото, представляващ дворно място с площ от 900 кв.м., при граници на парцела: от север – УПИ Х, собственост на наследници на М. А. Ч. – решение от 18.03.1992 г. по гр.д. № 502/1991 г. на НпРС, от изток – улица, от юг – УПИ ХІІ, собственост на наследници на М. А. Ч. – решение от 18.03.1992 г. по гр.д. № 502/1991 г. на НпРС, от запад – УПИ ІІІ, собственост на наследници на М. А. Ч. – решение от 18.03.1992 г. по гр.д. № 502/1991 г. на НпРС и УПИ ІV – собственост на наследници на М. А. Ч. – решение от 18.03.1992 г. по гр.д. № 502/1991 г. на НпРС, с ограничение – договор за отстъпено право на строеж № РД-75/04.07.1987 г. на името на З. М. К. и построена двуетажна жилищна сграда. З. М. К. продал на Б.А.А. и Ш. М.А., които са съпрузи, собствеността на двуетажната жилищна сграда в описания имот, за която му е отстъпено право на строеж. Ответниците имали построена в имота и паянтова сграда в двора, който не е тяхна собственост. Полагащата се на ответниците, за ползване на жилищната сграда, част от дворното място на УПИ ХІ е в размер на 200 кв.м., което включва площта на сградата плюс един метър около нея и пътека за достъп до входната й врата, но реално ползуваната от тях част е с 309 кв.м. повече от полагащата им се, с което нарушават правото на ищците да се ползват от имота си по предназначение. Позовавайки се на изложеното и невъзможността за уреждане правния спор помежду им по доброволен начин, ищците молят съдът да постанови решение, с което да осъди ответниците да им предадат незаконно ползваните от тях 309 кв.м., съставляващи част от УПИ ХІ в кв.60 по плана на с. П. общ. К., обл. Ш. – дворно място, цялото с площ от 900 кв.м., при граници на парцела: УПИ Х, УПИ ХІІ, УПИ ІІІ и УПИ ІV.

В отговора на исковата молба, ответниците възразяват, че искът е недопустим, тъй като между същите страни е водено гр.д. № 764/2011 г. по описа на НпРС, продължило във в.гр.д. № 422/2012 г. по описа на ШОС, имащо за предмет претенция на ищците срещу ответниците за заплащане на определена сума пари, представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на процесните 309 кв.м. от УПИ ХІ в кв.60 по плана на с. П. общ. К.. Съгласно окончателното съдебно решение по спора, претенцията на ищците е отхвърлена, тъй като към 2008 година ответниците са придобили по давност правото на собственост върху целия недвижим имот, включително и върху въпросните 309 кв.м., поради което не дължат претендираните суми за неоснователно обогатяване. По същество, оспорват иска като неоснователен, по съображения, че, видно от Заповед № РД-75/04.07.1987 г. и договор от 21.01.1988 г., в УПИ ХІ от кв.60 по плана на с. П. в полза на З. М. К. е учредено право на строеж за жилищна сграда и други помощни постройки. Сградата е била построена през 1995 г. и те са закупили от З. К. същата заедно с цялото дворно място от близо 900 кв.м.. От тогава досега само и единствено те явно, постоянно, необезпокоявано и непрекъснато владеят сградата и дворното място с площ от 900 кв.м., които са декларирали пред данъчна служба. През годините засадили в имота и овощни дръвчета. Ето защо, считат, че УПИ ХІ в кв.60 по плана на с. П. заедно с изградените в него сгради, насаждения и подобрения е тяхна собственост въз основа на сключения договор за покупко-продажба със З. М. К.. Смятат също така, че УПИ ХІ, кв.60 по плана на с. П. заедно с изградените в него сгради, насаждения и подобрения е тяхна собственост и въз основа на давностно владение, тъй като от 1995 г., когато закупили целия имот, досега осъществяват фактическа власт върху сградата и процесното дворно място от близо 900 кв.м., като владението им е постоянно, непрекъснато, несъмнено и спокойно.

В първото по делото заседание ищците са оспорили съдържанието на представените от ответниците, с отговора на исковата молба, удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г. на Община – К., декларация № 11516001249/29.04.1998 г. от Ш. М.А., декларация № 11516001249/11.04.2011 г. от Б.А.А. и скица № 189/27.05.2013 на Община – К., по отношение на които, с протоколно определение от 09.09.2013 г. е открито производство по чл.193 от ГПК.

Съдът е квалифицирал предявените субективно съединени искови претенции по чл.108 от ЗС, като с решението си ги е отхвърлил изцяло, като неоснователни и недоказани, признал е за недоказано оспорването от ищците на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г. на Община – К., декларация № 11516001249/29.04.1998 г. от Ш. М.А., декларация № 11516001249/11.04.2011 г. от Б.А.А. и скица № 189/27.05.2013 на Община – К., и е осъдил същите да заплатят на ответниците деловодни разноски в размер на 690.00 лева. Решението се обжалва изцяло от ищците.

При извършена проверка по чл.269 от ГПК, настоящата инстанция намери, че обжалваното решение е валидно.

Относно правния спор, от събраните по делото доказателства се доказва и не се спори между страните, че жалбоподателите С.С.Т., А.С.Е., Н.С.С., Н.А.И. и Б.А.С. са законни наследници на Н. М. Т., ЕГН **********, починала на 20.08.2012 г., като С.С.Т. е нейн съпруг, А.С.Е. и Н.С.С. са нейни деца, а Н.А.И. и Б.А.С. – деца на сина на наследодателката А. С.С., починал преди нея – на 11.03.1988 г.. Жалбоподателката Ф.И.С. е преживяла съпруга на А. С.С., поради което, съгласно изричната разпоредба на чл.10, ал.1 от ЗН, следва да бъде изключена от кръга на наследниците на Н. М. Т.. С влязло в сила на 04.05.1992 г. решение от 18.03.1992 г. по гр. д. № 502/1991 г. по описа на НпРС е признато за установено, по отношение на Общински народен съвет – гр. К., че собственици на парцели №№ ІІІ, ІV, V, Х, ХІ и ХІІ от кв.60 по плана на с. П. Варненска област са Н. А. А., Н. М. Т. и Х. М. О., като наследници на М. А. Ч., б.ж. на с. П. Варненска област. По силата на договор за доброволна делба на недвижими имоти, с нотариална заверка на подписите рег. № 5149/23.05.2007 г., акт № 134, т. VІІ на нотариус П.А., рег. № 346, вписан в СВ на 28.05.2007 г., вх. рег. 1646, № 120, т. ІІ, партида 66256, 66255, чиято действителност не се оспорва от страните, в дял на Н. М. Т., като получени по наследство от баща й М. А. Ч., са поставени визираните по-горе УПИ ІІІ, УПИ ІV, УПИ V, УПИ Х, УПИ ХІІ и УПИ ХІ в кв.60 по плана на с. П. общ. К., обл. Ш. представляващ дворно място с обща площ 900 кв.м., при граници на парцела: на север - УПИ Х, на изток - улица, от юг - УПИ ХІІ, от запад - УПИ ІІІ и УПИ ІV, с ограничения: Върху имота има договор за отстъпено право на строеж РД-75/04.07.1987 г. на името на З. М. К. и има изградена двуетажна жилищна сграда. Преди постановяване на съдебното решение по гр.д. № 502/1991 г. по описа на НпРС, със заповед № РД-75/01.07.1987 г. на председателя на ОНС - гр. К., издадена на основание решение № 60 по протокол от 23.06.1987 г. от заседание на ОНС – гр. К., на З. М. К. от с. П. е отстъпено възмездно право на строеж върху парцел ХІ - общински в кв.60 по плана на с. П. от 890 кв.м., при граници от североизток – п. ІV - общински, от северозапад – п. Х - общински, от юг – п. ХІІ - общински и от запад - път, за построяване на индивидуална жилищна сграда, като стойността на правото е 890.00 лева. Видно от вносна бележка, намираща се на л.58 от гр. д. № 219/2013 г. на НпРС, З. К. е заплатил изцяло стойността на отстъпеното му право на строеж на 24.12.1987 г.. На л.59 е приложен и договор за отстъпено право на строеж върху държавна земя от 21.01.1988 г., съгласно който З. К. следва да застрои парцел ХІ в кв. 60 по плана на с. П. в 2-годишен срок от отстъпване правото на строеж, като ще придобие правото на собственост върху сградите, които ще построи и правото на ползване и на незастроената част от обекта. По делото е представен и договор от 14.08.1995 г., сключен в гр. К. между З. М. К. и въззиваемия Ш. М.А., съгласно който З. К. е продал на Ш. А. своя собствен недвижим имот, представляващ парцел ХІ-общ. от кв.60 по плана на с. П. състоящ се от 890 кв.м. дворно място, със застроена в него недовършена жилищна сграда на два етажа, с насаждения, без дворното място, за сумата от 100 000.00 лева, като между страните не се спори, че договорът е сключен от купувача през време на брака му с въззиваемата Б.А.А.. Към материалите е приложено и гр. д. № 764/2011 г. по описа на НпРС, съдържащо в.гр.д. № 422/2012 г. по описа на ШОС, от които се установява, че, по повод на иск с правно основание чл.59 от ЗЗД във вр. чл.64 от ЗС, предявен от Н. М. Т. и С. С.Т. против Б.А.А. и Ш. М.А., за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването от ответниците на процесните 309 кв.м. от УПИ ХІ от кв.60 по плана на с. П. и във връзка с направено от последните възражение за придобиване по давност на УПИ ХІ в кв.60 по плана на с. П. в мотивите към решението си от 11.01.2013 г. по в.гр.д. № 422/2012 г., влязло в законна сила на 11.01.2013 г., въззивният съд е обсъдил въпроса за собствеността върху спорния имот и е приел, че от 29.04.1998 г. /датата на деклариране на имота от страна на ответниците, от която дата намерението им за своене се установява безсъмнено/ до 29.04.2008 г. е изтекъл предвиденият в закона 10 годишен срок, поради което те са придобили правото на собственост върху имота по давност, както и върху намиращите се в него сгради и постройки. Въз основа на горното, съдът е отхвърлил предявените облигационни претенции като неоснователни.

Позовавайки се на изнесените факти, настоящата инстанция приема, че възражението на ответниците в първоинстанционното производство за недопустимост на предявения иск, поради разрешаване правния спор за собственост между страните със сила на пресъдено нещо по в.гр.д. № 422/2012 г. на ШОС, е изцяло неоснователно, поради следното: Съгласно трайно установената съдебна практика, включая и задължителната за съда, обективирана в решение № 472/12.01.2012 г. по гр.д. № 1712/2010 г. на ВКС, ІV г.о., ГК и решение № 142/30.05.2011 г. по гр.д. № 1471/2010 г., ІІ г.о., ГК на ВКС, силата на пресъдено нещо се формира по предмета на решението, което трябва да съвпада с предмета на иска и установява съществуването или несъществуването на твърдяното или отричано от ищеца спорно материално право, с белезите, които го индивидуализират / правопораждащи юридически факти, съдържание, субекти и правно естество /. Съобразно изрично разпореденото от законодателя, със сила на пресъдено нещо се ползват още и разрешените искания и възражения за право на задържане и прихващане. Мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на пресъдено нещо. Такава се формира само за спорното право, тоест до това, с което съдът е сезиран и върху което трябва да се произнесе с решението си. Произнасянето по преюдициално правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен иск е част от спора, но не е част от предмета на иска. Следователно, по този въпрос не се формира сила на пресъдено нещо, нито мотивите на съда имат доказателствено значение в отношенията между насрещните страни по иска. По друг спор, ако се позоват на съществуването или не на същото преюдициално правоотношение, страните следва да изложат фактическите си твърдения и правни доводи по новия спор, както и да проведат доказване с оглед доказателствените си задачи. Собственикът има право да защити собствеността си от всяко лице, което пречи на упражняването правото му на собственост, включително и срещу универсалните правоприемници на лице, по отношение на което има успешно проведен ревандикационен иск и неговите частни правоприемници по сделка. Наличието на влязло в сила решение като абсолютна процесуална предпоставка, препятстваща предявяване на иска, е налице само при пълен идентитет на страни, основание и петитум. За приложение на забраната по чл.299 от ГПК за непререшаемост на спор, разрешен с влязло в сила решение е необходимо да е налице влязло в сила решение между същите страни, за същото искане и на същото основание. Ако липсва идентичност на споровете по отношение на който и да е от трите компонента, забраната по чл.299 от ГПК не важи. В случая е безспорно, че производството по гр. д. № 764/2011 г. по описа на НпРС, съответно по в.гр.д. № 422/2012 г. по описа на ШОС се е развило между различни от сегашните страни и има за предмет други искания и основание, като спорът за собственост е обсъден от съдилищата като преюдициален спрямо облигационните претенции, по повод възражение на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност, а не във връзка с предявен инцидентен установителен или насрещен иск за собственост, и му е дадено разрешение в мотивите към съдебните актове, но не е в диспозитива. Ето защо досежно него не е формирана сила на пресъдено нещо, която да е обвързваща за съда и страните, респ. да съставлява пречка за предявяване на разглежданите субективно кумулативно съединени ревандикационни искове.

Относно материално правната легитимация на ищците, се доказа по категоричен начин, че жалбоподателката Ф.И.С. не е от кръга на законните наследници на Н. М. Т., поради което предявеният от нея иск за собственост срещу двамата въззиваеми следва да бъде отхвърлен като неоснователен само на това основание.

Що се отнася до останалите жалбоподатели – ищци в първоинстанционното производство, се установи, че са наследници по закон на Н. М. Т., която приживе е придобила, по наследство и на основание договор за доброволна делба, собствеността върху спорния УПИ ХІ в кв. 60 по плана на с. П. обл. Ш. с ограничение: отстъпено и осъществено право на строеж на двуетажна жилищна сграда на името З. М. К., като след смъртта й правото на собственост е преминало в патримониума на законните й наследници, при съответните наследствени квоти. Между страните не се спори досежно действителността на сделката за учредяване право на строеж в имота на посоченото лице, нито по въпроса за правото му на собственост върху изградената в него жилищна сграда. На следващо място, се установи, че с писмен договор с нотариална заверка на подписите рег. № 192 от 14.08.1995 г. на Кметство - с. К., З. К. е продал построената в имота недовършена жилищна сграда на два етажа и насажденията в него, без дворното място на въззиваемия Ш. М. А., през време на брака му с въззиваемата Б.А.А.. Въпросният договор не отговаря на изискването за форма по чл.18 от ЗС, поради което се явява нищожен на основание чл.26, ал.2, предл. ІІІ от ЗЗД и не е породил целените с него правни последици във връзка с прехвърляне правото на собственост от продавача на купувача. Доколкото същият отговаря на изискуемата форма по чл.19, ал.1 от ЗЗД и съдържа задължителните реквизити на договора за покупко-продажба, следва да се третира като предварителен договор за продажба на недвижим имот, който обаче няма вещно правно транслативно действие. Ето защо, настоящата инстанция приема твърдението на въззиваемите, че се легитимират като собственици на процесния имот по силата на цитирания договор за покупко-продажба, за необосновано. Въпреки изложеното, следва да се има предвид, че жалбоподателите не оспорват правото на собственост на последните върху намираща се в имота жилищна сграда, поради което този факт трябва да се счита за безспорен. Спорно между страните е наличието или липсата на основание въззиваемите да упражняват фактическа власт върху 309 кв.м. от дворното място в УПИ ХІ, като ищците твърдят, че полагащата се на ответниците, за ползване на жилищната сграда част, от дворното място е 200 кв.м., което включва площта на сградата плюс един метър около нея и достъп до пътната врата, но реално ползваната от тях площ е с 309 кв.м. повече. От своя страна, ответниците твърдят, че от закупуване на имота с договор от 14.08.1995 г. владеят като собствен целия УПИ ХІ и са го придобили по давност.

От заключението на вещото лице по допуснатата СТЕ, прието като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните се изяснява, че застроената площ на двуетажната жилищна сграда в имота възлиза на 112 кв.м., застроената площ на стопанската сграда – на 95 кв.м., а площта на дворното място – на 900 кв.м., съгласно одобреният регулационен план на селото, като необходимата допълнителна площ за ползване на жилищната сграда, съгласно правилата и нормативите на ЗУТ, се равнява на 686.80 кв.м., в това число: прилежащата към сградите площ - 380.80 кв.м., прилежаща към трите септични ями площ - 96 кв.м., прилежаща към водопровода площ - 165 кв.м. и площ за паркомясто - 45 кв.м.. Според заключението на експерта, ползваната от ответниците площ от процесното дворно място възлиза на 900 кв.м. и нейният размер не надвишава полагащото им се според предназначението на жилищната сграда. Претендираният имот, представляващ 309 кв.м. /които са част от УПИ ХІ кв.60 по плана на с. П. общ. К./ попада в ползваното от ответниците дворно място. От представените от въззиваемите писмени доказателства се установява, че въззиваемият Ш. А. е декларирал процесния УПИ ХІ като собствен на 29.04.1998 г., а съпругата му Б.А. – на 11.04.2012 г., двамата са декларирали административния адрес на имота като свой постоянен на 27.02.1996 г. и 16.04.2009 г., и са заплащали данък сгради и такса смет за него за 2011 г. и 2013 г.. Същевременно, по делото е приложено удостоверение с изх. № 08-00-1688/07.10.2013 г., издадено от Община К., в което е обективирано, че имот УПИ ХІ в кв.60, с площ от 890 кв.м., по плана на с. П. е деклариран с данъчна декларация с вх. № 11516001698/26.09.2002 г. на името на С.С.Т. и на Н. М. Т.. Партидата е закрита на 31.12.2007 г., като задълженията към имота са платени от горепосочените лица. След смъртта на Н. М. Т., наследниците й са подали данъчна декларация с № 7704000276/10.04.2013 г., с облагане от 01.01.2008 г., на името на С.С.Т., А.С.Е., Н.С. С., Н.А.И. и Б.А.С., като задълженията за имота като празно дворно място са били платени от наследниците от 2008 г. до 2013 г. включително. Считано от 28.06.1985 г. С.С.Т. е декларирал като постоянен адрес, имот, находящ се в с. П. общ. К., обл. Ш. ул. М. к. № 4, който е различен от адреса на спорния имот.

По искане на жалбоподателите – ищци в първоинстанционното производство е открито производство по чл.193, ал.1 от ГПК за оспорване съдържанието на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г., издадено от Община – К., в частта, в която е посочено, че З. М. К. е заплатил празно дворно място от 890 кв.м. в кв. 60, имот ХІ по плана с. П. на скица № 189 от 27.05.2013 г. на Община – К., досежно удостовереното в нея обстоятелство, че имотът е общински и е застроен, както и на декларация № 11516001249 от 29.04.1998 г. от Ш. М.А. и декларация № 11516001249/11.04.2012 г. от Б.А.А., относно адреса на декларирания недвижим имот. Следва да се отбележи, че визираните 2 бр. декларации съставляват частни документи, поради което опровергаването на съдържанието им по реда на чл.193 от ГПК е недопустимо. В тази връзка, настоящата инстанция приема, че в частта, в която НпРС се произнесъл по същество по оспорването на визираните документи решението му се явява недопустимо и следва да се обезсили. Другите два документа са официални свидетелстващи и оспорването им по реда на чл.193, ал.1 от ГПК е допустимо. Относно оспореното удостоверение, съдът намери за доказано от материалите по делото, че лицето З. К. е заплатило за отстъпеното му право на строеж върху УПИ ХІ в кв. 60 по плана на с. П. а не цената на дворното място, поради което счита, че в тази част оспорването следва да се признае за доказано и визираният документ да бъде изключен като доказателство за оспорената част. Досежно скицата, намира оспорването за неоснователно, тъй като се установи по категоричен начин, че през определен период от време имотът се е водел общински, а след това е бил записан на Ш. М.А. и е бил застроен, както е отразено в документа. Ето защо, приема, че оспорването на този документ е недоказано.

От друга страна, от разпита на свидетелите Г. И., Х. Х. и М. А., приложените строителни книжа и допуснатата СТЕ се установява, че след закупуване на жилищната сграда в УПИ ХІ от З. К., с договор от 14.08.1995 г., въззиваемите са довършили втория етаж от нея, който е бил на груб строеж, засадили са в дворното място още овощни дървета, а около 2000 г. са изградили в него, по одобрен архитектурен проект и стопанска сграда на два етажа, като от влизането им в имота, ползват и обработват целия като свой собствен, постоянно и необезпокоявано от никого, без някой да им е оспорвал или отнемал владението върху него. Същевременно, свидетелят Н. Н. твърди, че от 1995 г. до 2007 г. въззиваемите са обитавали жилищната сграда в имота, но жалбоподателят С.С.Т. е обработвал дворното място. През 2007 г. въззиваемите го изгонили от имота и оттогава той не е влизал в него. Предвид факта, че показанията на този свидетел очевидно не се градят върху трайни във времето впечатления, доколкото самият той твърди, че е посещавал селото и имота по около веднъж годишно, и не се подкрепят от останалите доказателства по делото, а показанията на останалите свидетели са съвпадащи си, основани на по-непосредствени и конкретни впечатления, тъй като всички те са от с. П. а някой са съседи на имота и кореспондиращи със събраните писмени доказателства, и няма причина някой от свидетелите да се счита заинтересован от изхода на спора, съдът кредитира като достоверни показанията на Г. И., Х. Х. и М. А..

В съответствие с изнесените факти, приема, че позоваването на въззиваемите на изтекла в тяхна полза придобивна давност, за която, доколкото не се твърди, че се основава на добросъвестно владение, следва да се приеме, че е общата давност по чл.79, ал.1 от ЗС, е основателно, поради следното: Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост. Тя е способ за придобиване право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право през определен период от време, фиксиран от закона. За придобиването по давност е необходимо да бъде установено владение върху един имот. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, и включва обективен елемент – упражняване на фактическа власт и субективен елемент – намерение за своене на вещта. При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид характеристиките на владението – като непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя. Нормата на чл.79, ал.1 от ЗС предвижда, че правото на собственост върху недвижим имот се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на десет години, т.е. придобивната давност се характеризира с два съществени елемента - изтичане на законно определен период от време и извършване на дейност на фактическо господство върху определен имот, с намерение да се свои. В чл.69 от ЗС е установена презумпцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Чл.81 от ЗС предвижда, че с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца, давността се прекъсва, а чл.83 от с.з. презумира, че, който докаже, че е владял в различно време, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Правото на собственост не се придобива автоматично с изтичане на давностния срок, тъй като давността не се прилага служебно - чл.84 от ЗС във връзка с чл.120 от ЗЗД. В случая, от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи по категоричен начин, че от 1995 г. до 14.07.2011 г., когато първият жалбоподател и общата на жалбоподателите наследодателка са предявили срещу тях иск за заплащане на обезщетение за ползване на част от имота без основание, въззиваемите са упражнявали еднолично, непрекъснато явно и спокойно фактическа власт върху процесния УПИ ХІ в кв. 60 по плана на с. П. област Ш. като не само са обитавали изградената в него жилищна сграда, за която не се спори, че е тяхна собственост и са ползвали припадащата й се част от дворното място, но са изградили в него стопанска постройка, засадили са овощни дръвчета, обработвали са останалата част от двора, отглеждайки различни култури, включая тютюн и са го декларирали като свой собствен, с които си действия са демонстрирали, недвусмислено и очевидно за останалите правни субекти, намерение да своят имота, отричайки правото на собственост върху него на трети лица, с оглед на което волята им не е могла да остане скрита за жалбоподателите, особено за живущите в същото село. На следващо място, се изясни, че през процесния период жалбоподателите и общата им наследодателка също са декларирали дворното място в УПИ ХІ като своя собственост и са заплащали дължимите за него данъци, но не се доказа, че те са упражнявали фактическата власт върху имота, респ. че са оспорили явно или са отнели за определен период от време, по-дълъг от шест месеца, владението му от въззиваемите. Ето защо, съдът приема, че презумпциите по чл.69 и чл.83 от ЗС не са оборени. С оглед на горното, намира за доказано, че за времето от 29.04.1998 г., когато са декларирали имота като свои, до 29.04.2008 г. в полза на въззиваемите е изтекъл посоченият в чл.79, ал.1 от ЗС придобивен давностен срок, поради което към датата на завеждане на исковата молба те се легитимират като единствени собственици на целия УПИ ХІ в кв. 60 по плана на с. П. и го владеят на валидно правно основание, включая и спорните 309 кв.м. от него, което предпоставя неоснователност на предявените от С.С.Т., А.С.Е., Н.С.С., Н.А.И. и Б.А.С. ревандикационни искове.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, настоящата инстанция намира, че в частта, в която са отхвърлени предявените субективно съединени искове по чл.108 от ЗС, в частта, в която е прието за недоказано оспорването на скица № 189 от 27.05.2013 г. на Община – К., както и в частта за разноските първоинстанционното решение е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди. В частта, в която е признато за недоказано оспорването на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г., издадено от Община – К. относно обстоятелството, че лицето З. К. е заплатило за дворното място, съставляващо парцел ХІ в кв. 60 по плана на с. П. решението е неправилно и следва да се отмени, като вместо него бъде постановено друго, с което оспорването на посочения документ бъде признато за доказано и същият бъде изключен от доказателствения материал по делото. В частта, с която е признато за недоказано оспорването, по реда на чл.193, ал.1 от ГПК, на декларация № 11516001249 от 29.04.1998 г. от Ш. М.А. и декларация № 11516001249/11.04.2012 г. от Б.А.А. решението е недопустимо, поради което следва да се обезсили.

Съобразно изхода от правния спор и доколкото не се установява жалбоподателите да се направили разноски във връзка с инцидентния установителен иск по чл.193, ал.1 от ГПК, искането им за присъждане на съдебни разноски във въззивното производство следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 378/27.11.2013 г. по гр. д. № 219/2013 г. по описа на НпРС в частта, в която са отхвърлени предявените от С.С.Т., А.С.Е., Н.С.С., Ф.И.С., Н.А.И. и Б.А.С. срещу Б.А.А. и Ш. М.А., искове по чл.108 от ЗС, за предаване владението на 309 кв.м. от УПИ ХІ в кв. 60 по плана на с. П. област Ш. в частта, в която е прието за недоказано оспорването на скица № 189/27.05.2013 г. на Община – К., както и в частта, в която ищците са осъдени да заплатят на ответниците 690.00 лева деловодни разноски.

ОТМЕНЯ решение № 378/27.11.2013 г. по гр. д. № 219/2013 г. по описа на НпРС в частта, в която е признато за недоказано оспорването на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г., издадено от Община – К. относно обстоятелството, че лицето З. К. е заплатило за дворното място, съставляващо парцел ХІ в кв. 60 по плана на с. П. като вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА ДОКАЗАНО оспорването на удостоверение № 08-00-17/09.01.2012 г., издадено от Община – К. относно обстоятелството, че лицето З. К. е заплатило за дворното място, съставляващо парцел ХІ в кв. 60 по плана на с. П. и ИЗКЛЮЧВА документа от доказателствения материал по делото в оспорената част.

ОБЕЗСИЛВА, като недопустимо, решение № 378/27.11.2013 г. по гр. д. № 219/2013 г. по описа на НпРС в частта, в която е прието за недоказано, по реда на чл.193, ал.1 от ГПК, оспорването на декларация № 11516001249 от 29.04.1998 г. от Ш. М.А. и декларация № 11516001249/11.04.2012 г. от Б.А.А..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДЕСДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.