Р Е Ш Е Н И Е № 301

гр. Шумен, 17.12.2014 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и четиринадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Т. Димитрова

2. мл.с. Д. Димитров

при секретаря Т. К., като разгледа докладваното от съдията докладчик Т. Димитрова в.гр.д. № 450 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „ Толини „ ООД, гр. Ш., представлявано от управителя Л.Б.И., срещу решение № 427/04.06.2014 г. по гр.д. № 3625/2013 г. по описа на ШРС.

Жалбоподателят намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустими искове по чл.221, ал.1, чл.224, ал.1 и чл.128, ал.2 от КТ, с оглед на което моли въззивният съд да обезсили обжалваното решение в частта, в която дружеството е осъдено да заплати сумите от 410.00 лева – обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, 176.00 лева – обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, 410.00 лева – трудово възнаграждение за м. ноември 2013 г., 50.00 лева – държавна такса върху иска по чл.221, ал.1 от КТ, 50.00 лева – държавна такса върху иска по чл.224, ал.1 от КТ и 7.99 лева – държавна такса върху сумата от 410.00 лева – неизплатено трудово възнаграждение за м. ноември 2013 г.. В случай, че съдът не приеме аргументите му за недопустимост на атакуваното решение, моли, на основание чл.271, ал.1 от ГПК, да го отмени в частта за сумата от 41.00 лева, представляваща горница над сумата от 369.00 лева – дължимо обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ и за сумата над 158.40 лева до 176.00 лева – дължимо обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, като отмени и постановеното от ШРС предварително изпълнение на съдебното решение за сумите над 369.00 лева – обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ и 158.40 лева – обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемата М.Р.Н., действаща чрез пълномощника адв. С. П. от ШАК, депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, като й бъдат присъдени извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна, поради следното: Гр. д. № 3625/2013 г. по описа на ШРС е образувано по искова молба на въззиваемата срещу жалбоподателя, в която ищцата претендира заплащане от ответника на дължими суми във връзка с прекратяване на трудовото им правоотношение, както следва: 176.00 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, в размер на 9 дни, 410.00 лева – обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ и 2 249.80 лева – неизплатено трудово възнаграждение за периода м. 05.2013 г. – м. 11.2013 г., ведно със законната лихва върху тях от предявяване на иска до окончателното им плащане.

В отговора на исковата молба ответникът е оспорил исковите претенции като неоснователни.

Първоинстанционният съд е квалифицирал предявените искове по чл.224, ал.1, чл.221, ал.1, чл.128, т.2 и чл.245, ал.2 от КТ, като с решението си е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата от 2 035.80 лева, от която 1 449.80 лева – трудово възнаграждение за периода м. 05.2013 г. – м. 11.2013 г., на основание чл. 128, т. 2 от КТ, 410.00 лева – обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ и 176.00 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 от КТ, в едно със законната лихва върху сумата от 2 035.80 лева, считано от 19.12.2013 г., до окончателното й плащане и 215.37 лева – деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете; отхвърлил е иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ в останалата му част, за разликата от 800.00 лева, до пълния предявен размер от 2 249.80 лева, като неоснователен; присъдил е в тежест на ответника деловодни разноски в размер на 257.99 лева, платими по сметка на ШРС и е допуснал предварително изпълнение на решението, в частта му за присъдено трудово възнаграждение, в размер на 1 859.80 лева.

При извършена проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

Досежно възраженията на жалбоподателя за недопустимост на предявените искове, по съображения, изложени в жалбата, счита, че са изцяло несъстоятелни и следва да бъдат оставени без уважение, тъй като изискуемостта на вземането не е предпоставка за допустимост на иска, а юридически факт, касаещ неговата основателност, при съобразяване на всички обстоятелства във връзка с възникване правото на вземане на ищеца, настъпили до датата на приключване на съдебното дирене в исковия процес.

По съществото на правния спор, се установява, че въззиваемата е работила при жалбоподателя на длъжност общ работник, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 390.00 лева, платимо еднократно след 20-то число на следващия месец, по силата на трудов договор № 37/14.09.2012 г., сключен на основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ, за неопределено време. С допълнително споразумение от 02.01.2013 г., размерът на трудовото й възнаграждение е бил променен на 410.00 лева месечно. На 02.12.2013 г. работничката е депозирала пред работодателя писмено заявление, че, считано от датата на получаването му, прекратява едностранно сключеният помежду им трудов договор на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Със заповед № 032/02.12.2013 г. на представляващия дружеството – жалбоподател, трудовото правоотношение между страните е било прекратено, на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ, считано от 03.12.2013 г., като в заповедта е отразено изрично, че на въззиваемата следва да бъдат изплатени обезщетение за 9 дни неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. и обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, в размер на 410.00 лева. От приложените по делото ПКО и заключението на вещото лице по допуснатата ССЕ, възприето като обективно и компетентно дадено и неоспорено от страните, се доказва, че за периода м. 05.2013 г. – м. 11.2013 г., след приспадане на получените авансово суми, на въззиваемата са начислени по ведомости за заплати, но не са изплатени от жалбоподателя трудови възнаграждения в размер общо на 1 449.80 лева, от които 410.00 лева – за м.11.2013 г.. По ведомост за заплати за м. 11.2013 г. на същата са начислени обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ – за 9 дни неизползван платен годишен отпуск, в размер на 176.00 лева брутна сума, както и обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, в размер на 410.00 лева брутна сума, които също не са й изплатени, към датата на извършване на проверката.

В съответствие с изнесените факти и, че до приключване на устните прения работодателят не ангажира доказателства, че е погасил някоя от посочените суми, настоящата инстанция приема, че предявените искове са основателни и доказани за сумите от 410.00 лева – неизплатено трудово възнаграждение за м. 11.2013 г., 760.00 лева брутна сума – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2013 г. и 410.00 лева брутна сума – обезщетение по чл.221, пал.1 от КТ, за които следва да се уважат.

Досежно възраженията на жалбоподателя, че на въззиваемата следва да бъде присъдена чистата сума на дължимите й обезщетения по чл.224, ал.1 от КТ и чл.221, ал.1 от КТ, тъй като разликата представлява удръжки за ДОД, съдът намира, че са

неоснователни, тъй като визираните удръжки са също за сметка на работника и единствено следва да бъдат съобразени при доброволното изплащане на сумите от работодателя или при събирането им по принудителен ред, съобразно изискванията на Закона за данъците върху доходите на физическите лица.

Относно възраженията на жалбоподателя, че въззиваемата не е проявила толерантност към фирмата, прекратявайки трудовото си правоотношение в неподходящ момент и въпреки предложения й вариант за разсрочено плащане на дължимите й трудови възнаграждения, съдът намира, че са изцяло ирелевантни за правния спор, тъй като достатъчно основание за възникване правото на работника да прекрати едностранно трудовото си правоотношение по реда на чл.327, т.2 от КТ е забава на работодателя относно извършване плащане на дължимото му трудово възнаграждение или обезщетения по КТ и по обществено осигуряване, без да са от значение обективните или субективни причини за забавянето и наличието или липсата на воля у длъжника да плати. Разпоредбата е императивна, представлява израз на общия принцип в трудовото право, че трудът е винаги възмезден и цели защита на законните права и интереси на престиращите труд, като решението на работника да се възползва от предоставената му правна възможност не подлежи на съдебен контрол. Изцяло несъответстващо на законовите разпоредби е и възражението на жалбоподателя, че не дължи на въззиваемата обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, тъй като не била представила трудовата си книжка и декларация за трудов статус. Основанията за изплащане на обезщетението са изчерпателно изброени в цитираната разпоредба и е недопустимо възникването на правото на вземане за него да бъде обусловено от други предпоставки, извън посочените от закона. Що се отнася до възражението, че на въззиваемата е било изплатено обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ от БТ, от представената във въззивното производство справка за изплатени обезщетения за безработица се доказва, че за периода 03.12.2013 г. – 31.12.2013 г. от БТ – Ш. на въззиваемата е било изплатено обезщетение чл.54б, ал.4 от КСО, в размер на 129.60 лева. Съгласно чл.54е, ал.3 от КСО, изплатени парични обезщетения за безработица се възстановяват от лицата за периода, през който са получавали парично обезщетение за оставане без работа, определено съгласно нормативен акт. Според изричната норма на чл.114, ал.2 от КСО, възстановяването на сумите е задължително и не зависи от добросъвестността на работника. От цитираните разпоредби и, доколкото в КТ липсват такива, които да ги дерогират, се налага извод, че, в случай на съвместяване заплащането на едно и също лице и за един и същ период на обезщетение за оставане без работа и обезщетение за безработица по КСО, то дължи възстановяване не на първото, а на второто от тях, от което следва, че работодателят не би могъл да иска от задължението му за заплащане на обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ да бъде приспаднато полученото от работника като обезщетение за безработица. Ето защо, разглежданото възражение се явява неоснователно и следва да се отхвърли.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, заключава, че в обжалваните части решението на ШРС е законосъобразно и правилно и следва да се потвърди.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата деловодни разноски във въззивното производство в размер на 300.00 лева – платен адвокатски хонорар.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 427/04.06.2014 г. по гр.д. № 3625/2013 г. по описа на ШРС, в частта, в която “ Толини ” ООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш., ул. ... № ..., представлявано от Л.Б.И. – управител, е осъдено да заплати на М.Р.Н., ЕГН: **********, с адрес за призоваване – гр. Ш., ул. ... № ... сумите от 410.00 лева – обезщетение по чл.221, ал.1 от КТ, 176.00 лева – обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ, 410.00 лева – трудово възнаграждение за м. ноември 2013 г., както и сумите от 50.00 лева – държавна такса върху иска по чл.221, ал.1 от КТ, 50.00 лева – държавна такса върху иска по чл.224, ал.1 от КТ и 7.99 лева – държавна такса върху сумата от 410.00 лева – неизплатено трудово възнаграждение за м. ноември 2013 г..

В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

ОСЪЖДА “ Толини ” ООД, ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. Ш., ул. ... № ..., представлявано от Л.Б.И. – управител, да заплати на М.Р.Н., ЕГН: **********, с адрес за призоваване – гр. Ш., ул. ... № .., деловодни разноски във въззивното производство в размер на 300.00 лева – платен адвокатски хонорар.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.