Р Е Ш Е Н И Е№9

град Ш., 29.01.2014 г.

Ш.ският окръжен съд, в публично заседание на четиринадесети януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:

Председател: Константин Моллов

Членове:1.Свилен Станчев

2.Йордан Димов

с участието на секретаря Ан. А., като разгледа докладваното от съдия Йордан Димов в. гр. д. №712 по описа на Ш.ски окръжен съд за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №779/16.10.2013 г. постановено по гр. д. №489/2013 г. по описа на ШРС е било признато за установено в отношенията между ищеца „П. и с. електрик” ООД, ЕИК-........., гр. Ш., бул. „М.” №12, представлявано от управителя Б. П. М., със съдебен адрес – гр. Ш., ул. „Д. В.” №9-13, ет.3, оф.32 – адв. Б.Б. от ШАК от една страна и ответника „Б. с. е.” ЕООД, ЕИК-........., гр. Ш., ул. „М.” №22, вх.2, ет.5, ап.34, представлявано от управителя В. И.И., че в полза на ищеца съществува вземане против дружеството ответник в общ размер на 26 204 лв. с ДДС, представляваща стойността на получени, но незаплатени стоки по сключени между страните неформални договори за търговска покупко-продажба на стоки, за което има издадени фактури: №1000000991/09.062009 г., №1000001178/11.08.2009 г., №1000001179/11.08.2009 г. и №1000002281/03.06.2011 г., ведно със законната лихва върху същата сума от датата на депозиране на заявлението за лихва върху същата сума от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 09.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата на основание чл.86, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, както и сумата в размер на 9 817.63 лв. – мораторна лихва за забавено изпълнение за периода от падежа за плащане по всяка една от фактурите до 18.12.2012 г., за които вземание е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №442013 г. по описа на ШРС на основание чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК. Ответникът е бил осъден да заплати на ищеца и сумата от 2 855.51 лв., представляваща сторените в първоинстанционното производство разноски. Ответникът е бил осъден да заплати и сумата от 85 лв. по сметка на ШРС.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът Д. Д. П., който обжалва същото пред Ш.ски окръжен съд само в частта, с която е осъден да заплати сумата от 6 528 лв., касаещи доставка по фактура №1000002281/03.06.2011 г., както и присъдените мораторни лихви в размер на 1042.52 лв., представляваща мораторна лихва за датата от извършване на доставката по фактура №1000002281/03.06.2011 г. - 03.06.2011 г. до 18.12.2012 г. Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното решение в тази част е неправилно. В жалбата се твърди, че ответникът не е приел извършената доставка на стока, а служителят на дружеството ответник не е имал право да получава подобна доставка, доколкото същият не е бил нарочно овластен да прави това. Счита се за необвързан от подобна доставка. Респективно намира, че доставената вещ не е индивидуализирана. Твърди, че монтираната вещ е изработена от техници на ответника. В подкрепа на обстоятелството, че подобна вещ не е била закупувана от страна на ответника сочи, че посочената фактура не е била осчетоводена от страна на ответното дружество и по нея не е бил ползван данъчен кредит. Моли в посочената част решението на първоинстанционния съд да бъде отменено. В жалбата са направени и няколко доказателствени искания, които съдът е приел за недопустими и е отказал събирането им по подробно изложени мотиви в определение от 18.12.2013 г.

Ищцовото дружество е депозирало писмен отговор на въззивната жалба в законовия срок. В него се сочи, че жалбата е допустима, но неоснователна, а обжалваното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно. По наведените във въззивната жалба твърдения, в отговора се сочи следното: ответното дружество било с голям документооборот и не било логично да се допусне, че управителят ще подписва всеки документ. Намира, че обстоятелствата по доставката на вещта и нейното монтиране в обекта, поет от дружеството ответник се установява безспорно от свидетелските показания на служител при ответника и жалбоподател по настоящото производство. Намира, че възраженията на жалбоподателя, че по делото са приети документи с невярно съдържание са необосновани. Оспорва и направените от жалбоподателят доказателствени искания, като ги намира за неоснователни в обстоятелствената част на отговора, а в отделна част към края на отговора, където взема становище по доказателствата сочи също и че са недопустими. Намира, че не следва да се има предвид и да се разглежда по същество твърдението направено за пръв път във въззивната жалба, че доставената стока – ел. табло е била изработена с материали на дружеството – ответник. Моли да бъде потвърдено постановеното от първоинстанционния съд решение в обжалваната му част и да бъде отхвърлена въззивната жалба. Моли на въззиваемото дружество да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски.

В съдебно заседание за въззивника се явява процесуален представител – адв. А. Ж. от В. АК. Последният поддържа застъпеното от него във въззивната жалба становище. Моли да му бъдат присъдени направените разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на представителя на въззиваемия. За ищеца и въззиваем се явява адв. Б. Б. от ШАК. Последният оспорва твърденията в жалбата и повтаря аргументите си изложени в писмения отговор

Жалбата е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от надлежна страна и отговаря на изискванията на чл.260 и сл. от ГПК и като такава се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

След запознаване с материалите в производството съдът прие следното от фактическа страна: На 09.01.2013 г. пред Ш.ския районен съд под №44/2013 г. е образувано гражданско дело по подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК от „П. и с. електрик” ООД, ЕИК-........., гр. Ш. против „Б. с. е.” ЕООД, ЕИК-........., гр. Ш.. В заявлението е поискано да бъдат осъдени длъжниците да заплатят следните суми – 26 204 лв. – главници за извършени доставки по фактури и мораторни лихви в общ размер на 9817.63 лв., считани от датата на издаване на всяка от фактурите до 18.12.2012 г., както и законните лихви от датата на предявяване на заявлението – 09.01.2013 г. до окончателното изплащане на дължимите за главница суми. За посочените суми е издадена заповед за изпълнение №40/10.01.2013 г. по посоченото ч. гр. д. №44/2013 г. по описа на ШРС. Против заповедта от страна на длъжника е подадено възражение по реда на чл.414 от ГПК в законовия срок – на 17.01.2013 г. Заявителят е бил уведомен за възражението на длъжника на 29.01.2013 г. На 20.02.2013 г. в законовия месечен срок заявителят е предявил иска си по реда на чл.422 от ГПК.

В рамките на първоинстанционното производство се установява, че дружеството ищец „П. и с. електрик” ООД е осъществявало доставки в полза на ответника „Б. с. е.” ЕООД на ел. табла, които второто дружество е инсталирало на обекти, на които е извършвало строително-монтажни работи. Доколкото с въззивната жалба се оспорва само една от доставките, то съдът ще обсъжда само обстоятелствата свързани с посочената доставка. По делото е установено, че на 08.04.2010 г. дружеството ищец е доставило, изработено от негови служители „главно разпределително табло” (ГРТ), на обект – магазин „Ю.”, на който адрес дружеството ответник изпълнявало СМР. Бил съставен приемо-предавателен протокол №5116/08.04.2010 г., който е бил подписан от служителя на ответника – свидетелят Т. И. В.. Тези обстоятелства макар и оспорвани от ответника са безспорно установени. От една страна свидетелят В. сочи, че: „През пролетта на 2010 г. в гр. Ш. изпълнявахме обекти ... . Хранителният магазин ... „Ю.” се казва ... . Там нашата фирма изпълняваше ел. частите. В този магазин по проект имаше разпределително табло. Това табло беше поръчано на „П. и с.”. Те изпълниха това, което поръчахме. Доставиха го на место до магазина. За получаването на таблото винаги като се вземат материали се прави протокол.” Свидетелят сочи, че той е приел таблото. Назначена по делото Съдебно – графическа експертиза дава заключение, че почеркът, с който са положени подписите срещу имената Т. В. и Д. К. в представения приемо-предавателен протокол №5116/08.04.2010 г. срещу името Т. В. и представената фактура №1000002281/03.06.2011 г., принадлежи на лицето Т. И. В., ЕГН-**********. В рамките на производството не се спори и категорично се установява, че Т. И. В. работи и към момента на доставката е работил при ответното дружество. С оглед твърденията на другите двама свидетели – И. М. Г. и Д. Й. К. се установява също така, че Т. И. В. в качеството си на служител на ответника лично е приемал много доставки на стоки от страна на дружеството ищец, като никога не е било оспорвано от страна на ответника, че последния има право да приема от името на дружеството извършените доставки. Както може да се установи от документацията придружаваща исковата молба свидетелят Т. И. В. е вписан като приел доставките по Приемо-предавателен протокол (ППП) №3162/20.05.2009 г., ППП №3168/25.05.2009 г., ППП №3248 – без дата, ППП №3519/02.09.2009 г., както и ППП 3520/02.09.2009 г. Подписът на посочения свидетел за дружеството ответник стои и под всички представени с исковата молба фактури, включително и по обжалваната доставка. С оглед на това съдът намира, че е установен и още един факт в отношенията между двете търговски дружество, а именно, че свидетелят Т. И. В. е приемал множество вещи предмет на доставка от ищеца за ответника, като той е оформял и цялата необходима документация, като включително е подписвал и фактурите за доставките.

По-горе изложените обстоятелства се доказват единно и последователно от приетите по делото доказателства - съставените документи, касаещи конкретната доставка – ППП №5116/08.04.2010 г. и фактура №1000002281/03.06.2011 г., както и от свидетелските показания на тримата свидетели - Т. И. В. – служител на ответника, И. М. Г. – приел доставката в обекта на ищцовото дружество и Д. Й. К., който в качеството си на шофьор при ищеца доставил вещта на обекта където е монтирана. Тази фактическа обстановка не се оборва от нито едно друго прието доказателство, ето защо категорично се опровергават твърденията на представителя на ответника, че такава вещ не е била доставена на дружеството – ответник.

По делото е приета Съдебно – техническа експертиза, която след проверка на ГРТ, намиращо се в магазин „Ю.”, в гр. Ш., ул. „Ц., дава заключение, че ГРТ е изпълнено съгласно приложената схема, отговаря на изискванията за захранване на обекта, както и че монтираните в него комутационни апарати са видимо нови, оригинални и не ремонтирани. Дава заключение, че стойността на таблото е 4800 лв. без ДДС или 6360 лв. с ДДС. От обстоятелствената част на експертизата е видно, че стойността е образувана въз основа на два основни метода с еднаква тежест в оценката (50/50) – Метод на сравнителните продажби и Остатъчен метод. Метода на сравнителните продажби касае продажните цени на подобни вещи в магазинната мрежа. Тя е по-високата от двете – 5500 лв. без ДДС или 6600 лв. с ДДС, доколкото цената по остатъчен метод включва и амортизация и е нормално да е по-ниска.

С оглед установеното от фактическа страна съдът направи следните правни изводи: В настоящата хипотеза е налице доставка между търговци, случай който може да се третира единствено като търговска продажба (чл.327 от ТЗ) и по отношение на него приложение следва да намерят разпоредбите за подобен вид сделки – чл.318 и сл. от ТЗ, както и общи разпоредби относно сделките по ЗЗД. По делото е установено доставянето на вещта и инсталирането и на обекта на ответното дружество. Съобразно с действащите законови норми, за да се освободи от отговорността си по една сделка продавача следва да изпълни на купувача. Изпълнение, което освобождава продавача от задълженията му по доставката е налице и когато той е изпълнил на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явява овластено да получи изпълнението – чл.75, ал.2 от ЗЗД. В отношенията между двете дружества безспорно такова лице е свидетелят Т. В., който в качеството си на работник при ответника е приемал множество доставки на стоки за „Б. с. е.” ЕООД. Това говори за практика, която е установена между двете дружества.

Подобна практика за приемане на стоки доставени от ищеца за ответника от страна на свидетелят Т. В. може да се установи дори и само в рамките на това производство, доколкото решението на първоинстанционния съд е влязло в сила по отношение на доставките по другите фактури, които, както и свързаните с тях ППП са били подписани от страна на ответника единствено от свидетелят В., но не са били оспорени от ответника, а дори напротив получените по тях доставки са признати в рамките на първоинстанционното производство. Ето защо като е предал вещта на свидетеля В. ищеца е изпълнил задължението си по един договор за търговска продажба, тъй като за него лицето Т. В. е надлежно оправомощен да получава изпълнение на договора предмет на разглеждане на основание нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗД. В този смисъл твърдението на ответника, че В. не е можел да обвързва дружеството, тъй като подобно правомощие не присъства в длъжностната му характеристика е ирелевантно за третите лица, тъй като касае единствено отношенията между свидетеля В. и дружеството ответник в качеството на негов работодател, но не и трети лица, които от една страна няма как да са били уведомени за съдържанието на длъжностната характеристика, от друга страна нямат нормативното задължение да следят за това обстоятелство, а освен това, както е в случая с доставките на ищеца, пред тях е недвусмислено демонстрирано, че свидетелят В., в качеството на работник при ищеца може да извършва действия по заявки за доставки, както и тяхното приемане, включително и издаване на фактури, което, както бе посочено по-горе, в светлината на нормата на чл.75, ал.2 от ЗЗД следва да се третира като редовно изпълнение от страна на ищеца.

Единствената разлика касаеща обжалваната доставка и другите доставки, по отношение на които първоинстанционното решение е влязло в сила, е обстоятелството, че фактурата по обжалваната доставка не е била отразена в счетоводството на ответника и за нея не е бил ползван данъчен кредит. Съобразно нормата на чл.55, ал.1 от ТЗ редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки. Използването на думата „могат” в законовия текст следва да означава, че преценката дали следва да бъдат ценени като доказателство за установяване на търговски сделки е представена на усмотрението на съда, като това предвид общите правила на доказването следва да се преценява с оглед всички доказателства по делото. Т.е. нормата на чл.55, ал.1 от ТЗ не е императивна и не обвързва съда с това как следва да цени подобно доказателство. Редовно водените счетоводни книги, в които една фактура е била отразена и въз основа на нея е бил ползван данъчен кредит е доказателство с много голяма тежест за установяване на доставките към един търговец. Все пак подобно доказателство не е обвързващо за съда и се цени с оглед на всички събрани по делото доказателства. Обратната логика, залегнала в жалбата на ответника и отговора на ИМ, че когато фактурата установяваща една сделка не е била описана счетоводните книги на ответника, като същия не е ползвал и данъчен кредит, следва да означава, че такава сделка не се е състояла, съвсем не се подкрепя от чл.55, ал.1 от ТЗ или от която и да е друга нормативна разпоредба. Причините за неосчетоводяването може да са различни, включително и нежелание да се плати цената по доставката. В този ред на мисли отразяването на една фактура по счетоводството на приелия доставката е в съответствие и с желанието му да ползва данъчен кредит, което е благоприятно икономическо последствие, но от друга страна ако неотразяването на сделката в счетоводните книги е основание да се приеме, че сделка въобще не е имало ще е много сериозен икономически мотив за неотразяване на сделката, тъй като данъчния кредит възстановява 1/5 от стойността на вещта, а при неплащане на доставчика (или невписването на сделката в счетоводните книги по логиката на жалбоподателят) ще се спести плащането на цялата сума.

С оглед приетото от фактическа страна не само, че вещта е доставена, но и записаната във фактурата продажна цена следва да се приеме за съответстваща на доставката, както бе коментирано по-горе посочената в обстоятелстванета част на експертизата цена за вещта като нова изчислена по метода на сравнителните продажби е 5500 лв. без ДДС или 6600 лв. с ДДС, а реалната цена при която сделката е извършена и се установява от процесната фактура е 5440 лв. без ДДС или 6528 лв. с ДДС.

Съдът не намира за необходимо да обсъжда твърдението на жалбоподателят, че вещта е изработена от негови служители, доколкото подобно твърдение се прави едва с въззивната жалба и не е било направено пред първата инстанция. Това не е дало възможност първоинстанционния съд да реагира адекватно и по-специално да даде указанията си за доказателствена тежест. Настоящият съдебен състав счита, че нови фактически твърдения, които подлежат на отделно и самостоятелно доказване не могат да се правят пред въззивния съд.

С оглед на изложеното въззивния съд приема, че постановеното от първоинстанционния съд решение, в обжалваната част, с което е било признато за установено по отношение на ответника на основание чл.422 от ГПК, че дължи сумите по процесната фактура, както и дължимите върху тях суми за мораторни лихви е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

В рамките на въззивното производство от страна на процесуалния представител на въззиваемия е направено искане за заплащане на направените в производството разноски. предоставен е и списък за разноски. Претендира се сумата от 480 лв. с ДДС или 400 лв. без ДДС. Същата следва да бъде присъдена.

От страна на представителя на въззивника се прави възражение за прекомерност на възнаграждението на представителя на въззиваемия. То е неоснователно. Както е видно въззивното производство се води по отношение на сумата от 6528 лв. дължима като главница по процесната фактура, както и за сумата от 1042.52 лв. – дължима като мораторна лихва. Или общият материален интерес за воденото въззивно производство е 7570.52 лв. Съобразно правилата на Наредба №1/09.07.2004 г. на Висшият адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения – по специално чл.7, ал.2, т.6, минималният размер на възнаграждението за една инстанция по настоящото дело е 552.82 лв., като претендираното от представителя на въззиваемия е дори под минимума.

п

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №779/16.10.2013 г. постановено по гр. д. №489/2013 г. по описа на ШРС, в обжалваната част, с която е било признато за установено в отношенията между ищеца „П. и с. електрик” ООД, ЕИК-........., гр. Ш., бул. „М.” №12, представлявано от управителя Б. П. М., със съдебен адрес – гр. Ш., ул. „Д. В.” №9-13, ет.3, оф.32 – адв. Б.Б. от ШАК от една страна и ответника „Б. с. е.” ЕООД, ЕИК-........., гр. Ш., ул. „М.” №22, вх.2, ет.5, ап.34, представлявано от управителя В. И.И., че в полза на ищеца съществува вземане против дружеството ответник в размер на 6528 (шест хиляди петстотин двадесет и осем) лева с ДДС, представляваща стойността на получени, но незаплатени стоки по сключен между страните неформален договор за търговска покупко-продажба на стоки, за което е издадена фактура №1000002281/03.06.2011 г., ведно със законната лихва върху същата сума от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК – 09.01.2013 г. до окончателното изплащане на сумата на основание чл.86, ал.1, изр. 1 от ЗЗД, както и сумата в размер на 1 042.52 лв. (хиляда и четиридесет и два лева и петдесет и две стотинки) – мораторна лихва за забавено изпълнение за периода от падежа – 03.06.2011 г. до 18.12.2012 г., за което вземане е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №442013 г. по описа на ШРС на основание чл.415, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.422, ал.1 от ГПК.

В останалата – необжалвана част решението е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА „Б. с. е.” ЕООД, ЕИК-........., гр. Ш. да заплати на „П. и с. електрик” ООД, ЕИК-........., гр. Ш. сумата от 480 (четиристотин и осемдесет) лева с ДДС като направени от последното разноски за водене на делото пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.