Р Е Ш Е Н И Е № 52

гр. Шумен, 01.03.2018 г.

Шуменски окръжен съд, в публичното заседание на шести февруари две хиляди и осемнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Л. Томова

ЧЛЕНОВЕ: 1. Св. Станчев

2. Т. Димитрова

при секретаря С. Методиева, като разгледа докладваното от съдия Т. Димитрова в.гр.д. № 18 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Х.Ш.Е., действащ чрез пълномощника адв. Г. И. от ШАК, срещу решение № 322/28.11.2017 г. по гр.д. № 158/2017 г. по описа на ВПРС, с което е отхвърлен предявеният от него иск по чл.45 от ЗЗД за сумата от 12 000.00 лева.

Жалбоподателят намира обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно по съображения, подробно изложени в жалбата му, с оглед на които моли въззивният съд да го отмени изцяло и постанови друго, с което да признае за доказан иска му с правно основание чл.45 от ЗЗД за сумата от 12 000.00 лева и му присъди направените по делото разноски за две инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, въззиваемата К.М.Е., действаща чрез пълномощника адв. К. Д. от ШАК, депозира отговор на жалбата, в който я оспорва като неоснователна и моли за оставянето й без уважение, както и за присъждане на извършените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е подадена в срок, от и срещу надлежно легитимирано лице, редовна и допустима.

Разгледана по същество, същата е неоснователна поради следното:

Гр.д. № 158/2017 г. по описа на ВПРС е образувано по искова молба на жалбоподателя срещу въззиваемата, имаща за предмет претенция за осъждане на ответницата да заплати на ищеца, причинените му с престъпление по чл.194 от НК, имуществени вреди в размер на 12 000 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на молбата.

Твърденията, на които ищецът основава иска си са, че двамата с ответницата са съпрузи. След 2009 г. той съхранявал собствените си парични средства от извършваната от него частна занаятчийска дейност – тенекеджийство на общодостъпно място в семейното им жилище на адрес: гр. В.П., ул. .... Сумата била около 15 000 лева, които му били необходими за лечение на очите и сърцето. В началото на 2013 г. забелязал, че част от парите, в размер на 5 000 лева, липсват от мястото им на съхранение – войнишко куфарче в неговата стая. След десетина дни установил липсата на още 7 000 лева. Попитал съпругата си знае ли нещо за липсващата сума като тя първоначално отрекла, но по-късно признала, че е взела сумата без негово знание и съгласие и я внесла на нейно име в ДСК – гр. В.П.. Казал

на ответницата, че парите са лично негови и иска да му ги върне, след което тя обещала, но не го сторила, въпреки направеното признание и отправените й нотариални покани. Ето защо, за него парите били откраднати и счита, че има правен интерес да заведе срещу съпругата си искова молба с правно основание чл.45 от ЗЗД, поради нанесени му и невъзстановени към момента имуществени вреди.

Ответницата оспорва иска като неоснователен, твърдейки, че през време на брака им и двамата съпрузи са работели и продължават да работят, като събирали спестените от тях пари на едно място и нищо не са делели на „ твое и мое „. Спестените с общ принос и труд пари били в размер на 17 000 лева. След изчезване от дома им на определена сума, получена от нея като аванс, ищецът заявил, че ще държат спестяванията си отделно и внесъл в банка на свое име сумата от 10 000 лева, а ответницата – внесла в банка на свое име остатъка от 7 000 лева, което било известно на ищеца и, с което той се съгласил. От вложените на нейно име 7 000 лева тя теглела суми, за да заплаща ток, вода, газ, дърва и за закупуване на продукти за домакинството, тъй като ищецът напълно се дезинтересирал от семейните им потребности и купувал само хляб. През 2013 г. ищецът започнал да тегли от внесената на негово име сума в размер на 10 000 лева, за да подпомага сина си Т.. В един момент започнал да иска от нея да изтегли от влога си сумата от 5 000 лева и да му я даде, но тя отказала. Тогава ищецът я заплашил, че ще пусне жалба в полицията срещу нея за кражба, и така й станало, като производството по образуваното НЧХД № 341/2016 г. по описа на ВПРС било прекратено. Заявява, че още преди процесния период, за времето от 11.08.2011 г. до 13.02.2013 г. имала спестовен влог с начално салдо 12 817.45 лева, а ищецът имал банкови сметки в ДСК и ОББ, по които внасял, съответно теглел различни суми.

Първоинстанционният съд е квалифицирал иска по чл.45 от ЗЗД, като с решението си го е отхвърлил изцяло като неоснователен и е осъдил ищеца да заплати на ответницата деловодни разноски в размер на 650.00 лева. Решението се обжалва изцяло от ищеца.

След проверка по реда на чл.269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По същество, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи, че страните са законни съпрузи, считано от 17.07.1989 г.. Жалбоподателят твърди, че в началото на 2013 г., в рамките на десет дни, въззиваемата взела от дома им сумата от 12 000 лева, представляваща негови лични средства от занаятчийската му дейност като тенекеджия и отказва да му ги предаде, въпреки отправените й покани. Въззиваемата признава, че в дома им е имало спестени пари, от които тя взела сумата от 7 000 лева и ги депозирала на влог, на нейно име, без този факт да се потвърждава от представените по делото банкови документи и без да се установява моментът на внасяне на сумата в банка. Твърденията й са, че парите, част от които взела представляват общи спестявания на съпрузите, че са били внесени на влог на нейно име със знанието и съгласието на жалбоподателя и, че е теглила от тях различни суми единствено за покриване нужди на семейството. От приложените писмени документи се удостоверява, че въззиваемата е имала срочен депозит в банка ДСК, открит на 11.08.2011 г., с начално салдо 12 817.45 лева, закрит на 15.04.2013 г. На 13.02.2013 г. същата е прехвърлила сума по депозита, ведно с лихви, в общ размер на 13 054.22 лева по нов срочен депозит, който е бил закрит на 13.10.2014 г.. На 02.12.2010 г. жалбоподателят е внесъл в банка ОББ на свой влог сумата от 3 790.00 лева. На 11.07.2013 г. е внесъл по посочената сметка сумата от 1 000.00 лева, а на 28.11.2013 г. – и сумата от 2 000.00 лева. Към 01.12.2014 г. разполагаемото салдо по тази сметка е било 9 781.90 лева, а към 08.12.2015 г. – 5 742.42 лева, като и към двете дати по влога е имало блокирана сума в размер на 1 270.00 лева. На 11.01.2012 г. същият е внесъл в банка ДСК, по негов влог, сумата от 5 000.00 лева. От посочените суми титулярът е правил частични тегления на различни суми. На 16.05.2016 г. на въззиваемата е била връчена нотариална покана, с която жалбоподателят я е поканил да му заплати сумата от 12 000.00 лева, посочвайки, че е обща сума на семейството, за която през 2013 г. съпругата му споделила, че е внесла по своя сметка в банка ДСК. С поканата въззиваемата е била предупредена, че, при неизпълнение, срещу нея ще бъде заведено наказателно производство по инициатива на жалбоподателя. Покана с идентично съдържание е била връчена на въззиваемата и на 28.07.2016 г.. Видно от приложения на л.7 от първоинстанционното дело констативен протокол, при явяването си пред нотариуса на 28.07.2016 г., съобразно указаното във втората покана, въззиваемата е заявила, че около 2011 г. жалбоподателят внесъл на свои влог сумата от 10 000.00 лева, а тя внесла по влога си в банка ДСК сумата от 7 000.00 лева. Двамата дали в заем на трети лица сумата от 5 000.00 лева, която след връщането й от заемателите, тя внесла по влоговата си сметка със съгласието на жалбоподателя. От посочените суми е теглила за задоволяване нужди на семейството. На 26.09.2016 г. от жалбоподателя е била депозирана тъжба срещу въззиваемата, с която й е повдигнато обвинение за престъпление по чл.194 от НК, извършено в периода 01.01.2013 г. – 31.08.2013 г.. Производството по, образуваното въз основа на тъжбата НЧХД № 341/2016 г. по описа на ВПРС е било прекратено с влязло в сила разпореждане на 13.12.2016 г., поради недопустимост. От приложените 2 бр. удостоверения, извлечение от трудова книжка, служебна бележка и показанията на разпитаните свидетели А., И., А. и А. се установява, че през време на брака им и двамата съпрузи са полагали труд и са реализирали доходи. Жалбоподателят се занимавал и с частна дейност като тенекеджия. До края на 2012 – началото на 2013 г. съпрузите поддържали общо домакинство, за което се грижела основно съпругата, обработвали заедно двора и си поделяли разходите за консумативи. След тази дата, когато жалбоподателят се усъмнил, че въззиваемата е взела сумата от 12 000 лева от дома им, отношенията помежду им се влошили и всеки от тях се отделил в отделно домакинство, като жалбоподателят заживял на първия етаж от къщата, а въззиваемата на втория етаж и двамата си поделяли единствено разходите за ток. Тогава, за да обзаведе ползваните от нея помещения, въззиваемата си закупила печка и телевизор, както и дърва. До преди година въззиваемата приготвяла храна на жалбоподателя, но след това той започнал да ползва услугите на социален патронаж. Първите двама свидетели заявяват, че през 2013 г. жалбоподателят им споделил, че съпругата му взела от спестени негови средства сумите от 5 000 лева и 7 000 лева, което го обезпокоило. Свид. А. / дъщеря на въззиваемата / заявява, че майка й споделила, че има по сметка в банка около 12 000 – 13 000 лева, общи средства на нея и съпруга й, от които теглила за разходи за домакинството и за да обзаведе жилището си след раздялата й с жалбоподателя, както и, че преди да се скарат същият поискал от нея да изтегли сумата и да му я даде.

От визираните писмени и гласни доказателства не се установява точния размер на наличната в дома на съпрузите към началото на 2013 г. сума, нито какъв е бил нейният произход, конкретно – не се доказва, че тя е получена в резултат от упражнявана от жалбоподателя занаятчийска дейност, респ., че е била придобита преди брака, чрез дарение или по наследство от същия. Не се доказва и по какъв начин е била управлявана и разпоредена сумата от 7 000 лева, за която въззиваемата твърди, че е събрана от общи средства на съпрузите и признава, че е взела и е внесла в банка на свое име. От приложените документи и показанията на свидетелите се установява по категоричен начин единствено, че през време на брака всеки от съпрузите е работил и е реализирал доходи, че семейството са имали спестявания, че, както жалбоподателят, така и въззиваемата са имали открити банкови сметки на свое име, по които са внасяли и теглили различни суми, както и, че през 2013 г. отношенията между двамата се влошили поради неразбирателство във връзка с изразходването на парични средства. Остават недоказани обаче твърденията на ищеца, че към началото на 2013 г. в дома на страните е била съхранявана сума от 15 000 лева – лични негови средства от дейността му като тенекеджия и, че от посочената сума въззиваемата е взела 12 000 лева, веднъж 5 000 лева и веднъж 7 000 лева, които е внесла на свое име в банка ДСК. Напротив, от приложените банкови документи се установява, че въззиваемата е имала на влог сумата от 12 817.45 лева още към 2011 г., която на 13.02.2013 г. е изтеглила, заедно с лихвите, и е прехвърлила по друга депозитна сметка в същата банка, като сметката е била окончателно закрита през 2014 г., без обаче да се изяснява произходът на първоначално вложените средства.

Въз основа на така възприетите факти, съдът достига до следните изводи:

Непозволеното увреждане, предмет на разпоредбата на чл.45 от ЗЗД е сложен фактически състав, които изисква кумулативно наличие на няколко юридически факти – деяние / действие или бездействие /, деянието да е противоправно и да е извършено виновно от дееца, в резултат от деянието да е настъпила конкретна вреда и между деянието и вредата да е налице причинно следствена връзка. Визираните предпоставки следва да бъдат доказани от ищеца по иск за непозволено увреждане при условията на пълно и главно доказване. До доказване на противното, законът презюмира единствено вината на дееца. Непозволеното увреждане може да бъде резултат и от неправомерно действие на деликвента, което законът квалифицира като кражба по чл.194 от НК. Според визираната правна норма, кражбата е отнемане на чужда движима вещ от владението на другиго без негово съгласие, с намерение за противозаконното й присвояване. Практиката възприема, че деянието е съставомерно и, ако вещта е в съсобственост между пострадалия и извършителя.

По делото се установи по категоричен начин, че към момента на твърдяното от жалбоподателя деяние на въззиваемата двамата са били законни съпрузи, поради което имуществените отношения помежду им, при липсата на изрично уговорен законов режим на разделност или сключен между същите брачен договор, са се уреждали по правилата на законовия режим на общност, регламентиран в раздел ІІ, глава ІV, вр. пар. 4 от ПЗР на СК. Съгласно чл.21 от СК, при законов режим на общност между съпрузите, вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. Съвместният принос може да се изрази във влагане на средства, труд, грижи за децата и работа в домакинството. Съвместният принос се предполага до доказване на противното. Според чл.24, ал.1, ал.2 и ал.3 от СК съпрузите имат равни права върху общото имущество и докато трае бракът никой от тях не може да се разпорежда с дела, който би получил при прекратяване на имуществената общност. Управлението на общото имущество може да се извършва от всеки от съпрузите, а разпореждането с него се извършва съвместно от двамата. В чл.22 и чл.23 от СК е уредено изрично, че вещите, придобити преди брака, както и придобитите по време на брака по наследство и дарение, принадлежат само на съпруга, който ги е придобил. Лични са също вещните права, придобити от единия съпруг, когато кредитор е насочил изпълнение за личен дълг на другия съпруг върху вещни права, които са съпружеска имуществена общност; движимите вещи, придобити от единия съпруг през време на брака, които му служат за лично ползване и за упражняване на професия или занаят; вещните права, придобити от съпруг - ЕТ, по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие; както и вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество. При действието на чл.19, ал.1 от Семейния кодекс от 1985 г., отм. ДВ, бр. 47/2009 г., в сила от 01.10.2009 г., паричните влогове се включват в обхвата на съпружеската имуществена общност, независимо от това на чие име са. Според сега действащия СК, обн. ДВ, бр. 47/23.06.2009 г., в сила от 01.10.2009 г., паричните влогове са изключени от обхвата на чл.21 от СК и имат статут на „ друго лично имущество „ по смисъла на правната норма, от което следва, че сумите по влог на името на единия от съпрузите, внесени при действието на новия СК се считат за негово лично имущество, което не се обхваща от режима на съпружеска имуществена общност, освен ако не се докаже от другия съпруг, че и той е внасял средства по влога или, че внесената сума не е от средства на титуляра, а от такива на другия съпруг. В конкретния случай, от събраните по делото доказателства не се установи по безспорен начин, че наличните в дома на страните в началото на 2013 г. парични средства са били лични на жалбоподателя, получени от упражняваната от него занаятчийска дейност, а не спестени от съпрузите, в резултат на съвместен принос, каквото е твърдението на въззиваемата, както и, че тя се е разпоредила еднолично с определена част от събраната сума, без знанието и съгласието на жалбоподателя, респ., че произходът на наличните суми по влоговите й сметки в банка ДСК, разкрити на нейно име не е от нейни, а от лични средства на жалбоподателя, респ. от средства, придобити от съвместен принос. Ето защо, съдът приема за недоказано, че ответницата по иска е извършила твърдяното от ищеца противоправно деяние, изразяващо се в отнемане от владението му на негово лично имущество, а именно - сума в размер на 12 000 лева, с намерение да я присвои. Поради недоказаност на горните обстоятелства, не би могло да се прецени и дали разпореждането на въззиваемата с част от сумата, до размер на 7 000 лева, за което тя признава, но твърди, че е формирана от общи на страните средства, е в съответствие с разпоредбите на СК или неправомерно. Във връзка с последното и възраженията на жалбоподателя, следва, да се отбележи, че дори и въззиваемата да е изразходвала сумата за задоволяване на лични нужди, а не за такива на семейството, ако тя е била обща на съпрузите, това би породило само облигационни отношения помежду им, но не и деликтна отговорност за разпоредилия се.

Позовавайки се на изложеното, съдът намира за недоказано, че осъщественото от въззиваемата действие е противоправно по смисъла на чл.45 от ЗЗД, респ., че в резултат на него, като пряка и непосредствена последица са произлезли вреди за жалбоподателя, което да обосновава претенцията му за обезвреда. Именно поради това, заключава, че, предявеният иск е изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.

В съответствие с изнесените фактически и правни доводи, приема, че обжалваното решение е правилно и следва да се потвърди изцяло.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на въззиваемата деловодни разноски във въззивното производство в размер на 500.00 лева – адвокатски хонорар.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 322/28.11.2017 г. по гр.д. № 158/2017 г. по описа на Районен съд – В.П..

ОСЪЖДА Х.Ш.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на К.М.Е., ЕГН **********, с адрес: ***, деловодни разноски във въззивното производство в размер на 500.00 лева – адвокатски хонорар.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.